Какво Ви допада най-много в работата с Диана Добрева?
Диана обича актьорите си и им дава огромна свобода за изява. Очаква от актьорите да дават предложения и независимо дали ще ги приеме, или не, водещ е обменът на идеи, вместо да има конкретни указания: „Застани тук, направи го по този начин.“ И на нея съм ѝ казвал, че процесът по „Сън в лятна нощ“ беше безпроблемен и изключително забавен. Понеже става въпрос за комедия на Шекспир, постановката изисква особена лекота. По време на репетициите имаше точно такава лекота и в общуването между целия екип. Освен актьор ти ставаш и сътворител на спектакъла заедно с нея. Не си просто изпълнител. Тази свобода на себеизразяване е много приятна. Няма грешки – пробваш и дори дадената идея да не работи в подходящата посока, води до друга идея, която би могла да сработи.
Над двадесет актьори участвате в представлението. Трудно ли постигнахте партньорството помежду си?
Нямахме трудности в сработването, защото всички тези двадесет и двама актьори сме част от една трупа, тоест се познаваме и сме работили и преди заедно. Плюс това работата в екип в нашата професия е от ключово значение. Човек трябва да може да работи в екип, трябва да знае кога егото му да отстъпи и да направи компромис за сметка на цялото представление.
Как се справяте с контролирането на това его?
Мисля, че този процес трае цял живот. Егото би могло да помогне, но когато си наясно и колко би могло да навреди, се научаваш да го оставяш настрана.
Срещнахте ли предизвикателства по отношение на ролята Ви в „Сън в лятна нощ“?
Да, срещнах, понеже говорът е специфичен. Избрах да наблегна върху букви като „ц, ч, ш, щ“ и беше предизвикателство този говор да се чува и разбира ясно от публиката.
Гледах два филма, които са адаптация на пиесата, но не ги ползвах за вдъхновение. Фокусирах се повече върху характеристики на хора, които ме заобикалят, защото жанрът на „Сън в лятна нощ“ изисква по-ярки изразни средства. Затова свободата, която Диана Добрева ни даде, беше толкова важна – така успях да вкарам в ролята неща, които са ми интересни и в живота.
Какви например?
Включих имитация на мои съседи, както и на хора, които ми се струват смешни като произношение. Мисля, че едно от основните качества на добрия актьор е да бъде наблюдателен и любопитен.
За мен това е най-великото в тази професия – тя е постоянно изследване на човешката природа във всичките ѝ аспекти.
Колкото повече време практикуваш тази работа, толкова повече някак си съзнанието ти расте, защото се срещаш с много различни гледни точки.
В представлението има един момент, в който трупата от безработни актьори обсъжда старейшините, които са глухи и слепи, но все пак определят какво да бъде изкуството в Атина. Според Вас актуална метафора ли е това за случващото се в България?
Абсолютно актуална метафора е и то не само за случващото се в България. Има един роман на Азар Нафизи, „Да четеш “Лолита” в Техеран“, в който се споменава как художественият коректив, ако можем да го наречем така, в Техеран по това време е бил незрящ човек. Той влизал в театралния салон заедно с друг, който му обяснявал какво се е случвало на сцената. Така той е ставал причината дадени представления да бъдат сваляни, а други – толерирани. Затова до някаква степен метафората със „слепи“ е валидна буквално и за много други места.
Доколкото знам, митът за Пирам и Тисба, който служи за край на „Сън в лятна нощ“, обикновено е представен хумористично. Защо избрахте във вашата адаптация тази финална сцена да е по-различна?
Решението е на Диана Добрева. Самата поема е много красива и като седнахме и я прочетохме цялата, Диана реши, че иска да завършим по сериозен начин като някакъв контрапункт на всичко, което зрителят е видял дотогава в представлението.
Как реагира публиката досега на постановката?
Много ѝ харесва. Наблюдавам, че особено в началото зрителите са леко шокирани, поне така изглеждат, когато се случи да зърна някои от тях. Този шок идва от визуалната феерия, която се случва на сцената, и актьорско присъствие, което, както споменах и по-горе, е нарочно по-крайно. Генерално обаче мисля, че засега представлението се приема много добре. Все пак е младо представление, тепърва може да расте и да става още по-добро.
Как измервате успеха на едно представление – според зрителския интерес или наградите?
Публиката е обратната връзка, която актьорите имат нужда да усетят. Тя решава с посещаемостта си дали представлението е добро, или не.
Мисля, че зрителят, дори и да влиза за първи път в театъра, има радар за това дали някой го лъже, или не. Най-общо казано – едно представление е успешно, когато се радва на много публика и то за дълго време.
А вътрешното удовлетворение на актьора?
Вътрешното удовлетворение е важно, защото тази професия е себеизразяване и ако ти не чувстваш, че се получава, удовлетворението липсва.
Кое прави текстовете на Шекспир толкова значими днес?
Тези текстове винаги ще бъдат актуални, защото в тях има дълбоко разбиране на човешката природа. Вярвам, че човек не се променя изконно с времето кой знае колко. Ние си оставаме, независимо от средата, в която ще израснем, много сходни от гледна точка на желания, на страхове. Всеки иска да бъде част от група, всеки иска да бъде обичан и да има възможността да обича, всеки се страхува от смъртта.
Човекът не се променя, но театърът променя ли се?
Театърът би трябвало да бъде огледало на обществото, в което живеем. Обществото се променя, следователно и театърът – също.
Какво смятате за осъвременяването на класически пиеси?
Не съм против. Зависи от режисьорска гледна точка по какъв начин искаш да представиш проблема, който разглеждаш с текста. Да речем, скоро бях гледал нова адаптация на „Сцени от един семеен живот“ на Бергман с Джесика Частейн и Оскар Айзък в главните роли. Беше очевидно осъвременена откъм текст, за да звучи по-достъпно, но основният проблем, който се разглежда – взаимоотношенията между мъжа и жената – беше останал. За мен като зрител да гледам сериала беше много добро преживяване.
Как запазвате вдъхновението си въпреки рутината от непрекъснати репетиции и представления?
През опита да поддържам детето в мен живо, защото детето просто обича играта. А това е есенцията на нашата работа като актьори – чисто и просто играта заради самата игра. Нито заради аплодисментите, нито заради хипотетични слава, пари, похвали. Есенцията е детската игра и тази наивност, която притежават децата.
63% от българите не са ходили на театър през 2024г. по изследване на „Алфа рисърч“. Как си го обяснявате?
Явно обществото няма такава потребност, което е жалко. Всичко около нас сякаш се е превърнало в бърза консумация на информация. Хората не искат да седнат и да помислят по-дълбоко по някакъв въпрос. 63%… Мисля, че десетилетия назад актьорската професия е била много по-уважавана от обществото, докато в момента динамиката на живота се променя. С още по-сериозното навлизане на социалните мрежи хората свикват все по-лесно да преминават от едно съдържание към друго. Не знам дали пък ходенето на театър не се възпитава от детска възраст – да заведеш детето си на театър, да му покажеш, че такова място съществува.
Не носи ли и театърът вина за това отчуждение?
Най-вероятно и театърът има вина, монетата никога няма една страна. Но не съм фен на идеята, че театърът трябва да снишава своите изисквания, за да може да бъде разбран и да се харесва от масовия зрител. Напротив, мисля, че театърът трябва да продължава да има образователна позиция и по-скоро е необходимо ние да повишим изискванията към самите нас, вместо да очакваме от театъра да свали нивото, за да пълни залите.
Какво бихте казали на тези 63%, за да дойдат през тази година поне веднъж?
Какво бих им казал… (замисля се) Не искам да звуча нравоучително, нито да соча с пръст. Вие какво бихте им казали?
„Елате и може да ви хареса“?
„Пробвайте. Пробвайте, може и да ви хареса!“
Билети за „Сън в лятна нощ“ може да купите тук.
Илюстрация: Роси Райкова
Още текстове за кино и театър може да намерите тук.
Вашият коментар