Кога разбираме, че сме спрели да дишаме? Ветровете на живота ни понасят във вихър, понякога се движим по посока на повея, друг път се бунтуваме срещу него, но така или иначе подчиняваме всичко около себе си на действителността – такава, каквато се пречупва през собственото ни Аз. Условията и средата обслужват мотивите зад целите ни, макар вторите често да изглеждат абстрактно и парадоксално амбициозно на фона на живота, разгадаването на чийто тайнствен шифър винаги е било болна тема за неуморните философски умове. Неописуема е мъката да осъзнаем, че сме спрели да дишаме, а телом живеем – и това е само един от мотивите, залегнали в сценария на най-новия филм на италианския режисьор Паоло Сорентино – „Помилване“.
Сюжетът проследява последните месеци от мандата на италианския президент Мариано де Сантис (изигран от Тони Сервило). Той е изправен пред две последни важни решения в ролята на държавен глава – да приеме или не закон за легализиране на евтаназията и да помилва или не двама души, прекратили живота на половинките си. Между професионалните изпитания се прокарват нишките на лични терзания и неразкрити истини.
Откриващата сцена на филма, в която италианският президент жадно и на един дъх изпушва цигарата си, поражда очакване. Близкият кадър на Тони Сервило е достатъчен, за да събуди необяснимо съчувствие към персонажа, още преди да сме научили историята му. Неслучайно съвместната работа на Паоло Сорентино и Тони Сервило се е утвърдила като своеобразен знак за качество и висок естетически стандарт. Във „Великата красота“ зрителят заварва героя на Сервило – бохем, наситил се на динамичния светски живот в италианската столица, насред партито за рождения му ден. Незабравима е сцената, въвеждаща главния персонаж – преминаването от ексцесия на празненството към заглушаване на шума от почти философските размишления на бохема.
Дълбокото познаване на езика на киното е неизменен инструмент във филмографията на Сорентино за постигане на визуален контраст, който отговаря на вътрешните противоречия на самите герои. Рязката смяна между делови сцени в изтънчени кабинети с махагонови мебели, рафтове с кожени, правни томове и картини с тежки златни рамки, от една страна, и кадри на природен пейзаж в мъглива утрин, от друга, кореспондират с мисловния ход на главния персонаж. Както натрапчив музикален съпровод пронизва тишината в наглед случайни моменти, така спомените на Мариано де Сантис се явяват в ежедневието му често неканени, но винаги заплашващи да разклатят установения ред.
Мариано де Сантис е обзет от болката, която идва с ежедневния сблъсък между физическото съществуване и липсата на истински вътрешен стимул за живот. Той обаче може да назове точния ден, в който е „спрял да диша“. В този ден е загубил любимата си, чиято липса не може да бъде запълнена, но не може и да го напусне. Дори вглъбяването във важните управленски задачи, които трябва да реши, не изтласква мисълта му от изгубената любов, защото именно в себеотдаването на Другия героят е открил своя Висш смисъл. Съответно загубата на Другия се равнява на духовна смърт.
Вятърът на живота го понася в прегръдката си, но когато човек е намерил смисъл, извисяващ го над фрагментите от всекидневните дадености, той е неспособен да преодолее липсата, защото веднъж вече е изпитал щастието от пълноценното ритмично споделено дишане – истинското тържество на живота. Именно това се крие в признанието на Мариано де Сантис пред самия себе си: „Когато си спомням, умирам…“. Парадоксът се състои в невъзможността на героя да се отърси от спомена, който едновременно го убива и го пренася в идиличното „преди“. Далечното минало се усеща по-реално от мъгливото настояще, в което държавният глава е заключен телом, а духом не присъства.
Изпаднала в подобна ситуация е и дъщерята Мариано де Сантис – Доротея. Блестящ юрист и дясна ръка на баща си, героинята е потиснала личния си живот, за да разгърне всецяло потенциала си в сферата на правото и да се отдаде на закона, който, както впрочем самата тя впоследствие разбира, в сблъсък с човешкия фактор, може да се окаже несправедлив. Повлечена от (донякъде) обяснимото „днес“, героинята несъзнателно подчинява себе си на механизъм за себеабстракция от битийните лайтмотиви каквито са търсенето на личен екзистенциален смисъл и дефинирането на отношенията с околните. Тя се вглъбява в задоволяването на професионални стремежи, защото към постигането им може да се подходи сравнително систематично. Как? Като ги разчленим и се концентрираме на отделните фрагменти – малки решими загадки, които галят егото ни и ни убеждават, че в живота съществуват и напълно контролируеми процеси.
И Доротея като баща си прозира личната истина през призмата на кариерните препятствия. Трудността строго дефинираното право да се приложи в сферата на дълбоката човешка душевност е предизвикателство пред праволинейния правист. Неочаквано за героинята, нейната професионална етика се сблъсква с дълго потисканата чувствителност на Доротея като човек.
Елегантността на „Помилване“ е още едно от художествените оръжия в арсенала на режисьора Паоло Сорентино, до което той и този път не пропуска да прибегне. Употребата на добър хумор в обстоятелства на дълбок драматизъм дефинира класата на изпълнението. Сорентино успява да вплете автентично остроумие в диалозите както между по-сдържани персонажи, така и между герои от различен социален статус. Близката дружба между консервативния президент де Сантис и колоритната му приятелка от ученическите години, която, противно на него, е изтъкана от прямота, е пример за драматургична провокация с отличителен ефект. Комизмът, който предизвиква усмивка, често е и убежище на житейски истини.
Така между остроумни диалози, преплитания на силно комични сцени с дълбоко болезнени теми, на фона на кинематографичен нектар за сетивата и доза съвременен италиански рап, Сорентино остава верен на естетическите си принципи. Този път обаче опоетизира чрез изразните средства на седмото изкуство красотата на милостта и на колебанието. Дишането е разгледано не като биологичен процес, а като израз на осъзнатия избор да живееш заради самия живот. На въпроса „Кой притежава дните ни?“, отговорът е: ние самите. И това е откритие, заради което си струва да не забравяме как се диша истински – с неутолима жажда за още.
Снимка: IMDb
Още текстове на Йоана Кънчева очаквайте тук.
Вашият коментар