Какво кара млади артисти да са политически ангажирани и как това се отразява на изкуството им? Отговорът може да намерите, ако посетите изложбата „Точка на кипене“ до 30.04 в Гьоте-институт в София. В нея са показани произведения на колектива „АМАН“, а повече за творбите ще научите в интервютата долу.
Богдан Радев – „Гладна стачка“
Какво представлява твоят пърформънс, защото той можеше да бъде видян само на откриването на изложбата?
Това е един парадоксален прочит на гладната стачка. Аз съм облечен официално като политик и изнасям реч, докато в същото време се тъпча с крилца, пържени картофи, ребърца и т.н., четейки много патетичен и лишен от смисъл текст.
Кой написа текста?
Аз съм го измислил, но в случая неговото авторство не е от такова значение. Има го на български и на английски, посетителите на изложбата и в момента могат да го прочетат. Междувременно иначе, омазвайки всичко на трибуната, включително листовете на текста, после оставям положението заварено и то се превръща в инсталация.
На самата трибуна има и чайник.
Да, той е централна тема за изложбата –„Точка на кипене“. Идеята за пърформанса тръгна от чайника, който в точката си на кипене започва да пищи. Сам по себе си много хубав знак да кажеш „писна ми“. Затова и докато се тъпчех с храната, в кулминацията на патетичната реч, чайникът започва да пищи, което подчертава абсурда на ситуацията.
Какъв политически глад имаш?
Идеята на пърформанса е точно това – политически глад не е хубаво да има. Нито пък глад за смисъл, ако възприемем изкуството за смисъл, това е повече въпрос, развитие, градация и не отговаря на точни стойности, а пък човек, когато е гладен, в даден момент той вече е сит.
Добрият политик засища ли се?
Няма нужда да се говори за това, за политическа ситост. И дори и да се говори, трябва да бъде внимателно, защото политиката не е предназначена да ти даде смисъл. Ако човек търси смисъл в политиката и е гладен за нея, това ескалира в тоталитаризъм. Тогава смисълът идва от режима – слага ти се като част от цялото, носиш униформата и стигаме до Джордж Оруел.
Каква би могла да е силата на един пърформанс, след като е приключил?
Честно казано не знам. Със сигурност силата му след неговия край се изразява и разразява в главите и сърцата на хората, ако ги е докоснало. Много от присъстващите на откриването искрено се забавляваха и смяха, хем смешно, хем тъжно, защото сатирата лесно се долавяше. Така че смисълът и силата на един пърформанс не могат да се гарантират и в това си приличат и политиката, и изкуството.
Стоян Петров – „Молох“
Какво точно реши да представиш на изложбата?
Това е инсталация, която има партисипативен елемент – за да се създаде цялото произведение, публиката трябва да участва в неговото създаване или опазване. Представлява кутия, в която е събрано цялото съдържание на статуквото такова, каквото го познаваме.
Тоест?
Представи си го като целия държавен и световен ред – така както са устроени – с всички правни и обществени закони, йерархичните структури, парите като концепция…
Защо с топчета за тенис на маса реши да изобразиш това нещо?
Когато всъщност се „дръпне спусъкът“ на тази кутия – тя има капак, който би могъл да бъде премахнат и топчетата да паднат от него – тези топчета, падайки из всички посоки на помещението, без да могат да бъдат контролирани, показват как може протестната енергия, енергията за борбата срещу статуквото също да се разпръсне.
Представял ли си си вариант, в който никой не „дръпва спусъка“?
Имаше такъв вариант. Вариант да се „опази“ статуквото, което пак за мен като автор на произведението работи, тъй като идеята зад творбата е да се помисли дали искаме да разрушим нещо. Нещо, което се е изградило от някого с някакви причини или пък се е появило в следствие на различен тип наслагвания. Въпросът е дали ни харесва, дали искаме да го запазим и дори и да не ни харесва, да си помислим дали ще е по-добре, когато му „дръпнем спусъка“.
Защо човек би искал да „дръпне спусъка“?
Единият вариант е, за да види какво ще стане, „за играта“. Другият – иска да покаже себе си като някакъв вид спонтанна теза пред света. И в двата случая това е показателно – в първия, човек е любопитен какво ще последва, както на протестите някои хора отиват без ясно изразена политическа позиция, а само за да са на мястото на събитията, докато във втората ситуация става въпрос вече целенасочено действие.
Кой според теб е ефективният протест?
Не съм убеден, че знам как изглежда, но хората в него трябва да са наясно за какво протестират. Трябва да подкрепят едни или други тези и трябва да е масово явление. Всички имаме малко или много различни убеждения, но в такъв тип протести има обща рамка за вървене напред и тя се определя от тълпата. Затова и трябва масовост.
Виктория Попова – „Саботаж“
Това ми е отправния въпрос към всеки от колектив „АМАН“ – какво е твоето произведение?
Произведението „Саботаж“ обхваща четири живописни платна, на които са показани протестите от гледната точка на следите, оставени от тях.
Какво точно те провокира, за да изобразиш протест на изложба със заглавие „Точка на кипене“?
Протестите са актът на точката на кипене. Както всяко агрегатно състояние, което минава през плавни движения преди точката си на кипене, така се случва и с протеста. Например водата – в началото ледът е в затишие, което можем да сравним с безразличието на хората по даден въпрос. Впоследствие започва топенето – проявата на интерес от страна на човека към проблема, която ще ескалира в изразяване на мнение – точката на кипене. Но това, което мен по-силно ме интересуваше бяха последствията от протеста – плазмата, разкъсването на частици. Масовката се отделя от създаденото мнение, някои продължават в различна посока, други – задълбават в същата, при това го правят още по-емоционално, без да имат контрол върху разума.
Разкажи ми за червения цвят, който се забелязва по картините ти.
Червеният цвят е част от последният етап, разкъсването. Не искам да визирам конкретни протести с произведението си, хората сами могат да изберат за кои става въпрос. По принцип протестите, които одобрявам, са мирните и с кауза. Но в тях точката на кипене я няма, не си стига до нея. Може да се види в някои от картините какви са следите, които остават след протеста. Не е задължително протестът да е свързан с политика, темите са различни. Но накрая хората сами решават да вложат от себе си извън дори самата кауза – огън, боя, яйца… Минаваме всеки ден покрай някой пешеходна пътека, вървим си спокойно по нея, без да си дадем сметка, че вечерта, на същото това място са минали група хора и им се е случило нещо съвсем различно там.
Това не води ли към две различни посоки – едната е напомняне към човека, причина за гнева, „ето, ние сме тук“. От друга страна, да се отправи покана и към други хора да се присъединят към недоволството.
Да, абсолютно, един протест може да бъде причина за много други реакции. Хората искат да имат мнение по въпрос, който контролира живота им. Чрез протеста получаваме тази възможност да изразим това мнение, така че то да бъде чуто. Когато действията ескалират във физическа агресия обаче, поне според мен, емоциите се объркват и се губи какво всъщност искаме да покажем. Друго, което харесвам в протестите, без значение за какво точно са, е свободата на изразяване. Предполага се, че уж всички са в единство, но всеки има своя интерпретация на дейност, чийто смисъл е да е колективна. Не знам къде се обърква, дали става въпрос за манипулация, или тълпата се заблуждава по друго, дали пък не изпитват удоволствие от ескалацията, не съдя никого. Това е поле, в което може да се проведе дискусия и да достигнем до обща представа в какво време и общество искаме да живеем.
Марина Христова – „Белият шум на нацията“
Какво е твоето произведение в изложбата?
Моето произведение представлява ретро радио, от което се чуват гласове, генерирани от изкуствен интелект. Звучат като един продължителен, почти безкраен трак. А думите на тези гласове са всъщност действителни коментари в социалните мрежи под постове на политически фигури. Отделих часове и дни, за да изследвам този феномен – хора, които се чувстват безпомощни, но все пак с мнение, и желаят да се изкажат, а социалните мрежи им дават начина да го направят.
Как избра кои точно коментари да включиш?
Търсех неутрално усещане, да няма нападки към конкретни личности, защото смятам, че няма значение към коя точно политическа фигура се насочва оплакването. Усещането спрямо всеки е едно и също – „аз съм безпомощен, няма какво да направя.“
Като цяло избрах да подходя към темата „точка на кипене“ по този начин, защото онлайн пространството и изобщо интернет много ме вдъхновява. Не за първи път в някаква моя работа се инспирирам оттам.
Какво толкова вдъхновяващо има там?
Впечатлението ми е, че когато в днешно време се ходи на протести, хората не се чувстват чути, но пък най-свободно се изразяват онлайн. Затова реших да им дам трибуна и нека ги чуем какво имат за казване.
Твоето произведение не е само радио. В него има и пердета, столчета, килими… Създава различна атмосфера, има връщане назад във времето.
С тази инсталация на няколко нива търся контраст. Има го ретро усещането, но и AI гласът, който на български все още не звучи реалистично и е монотонен. Беше търсен ефект да е хем безхарактерно, хем да чуваш абсурдни коментари. Също така се опитах да не натежавам, за разлика от моите колеги от колектива. Техните творби някак си, като ги възприемам, ми става тежко, защото си давам сметка в каква страна се намираме и затова исках по-олекотено да направя моя коментар по темата, така че да не те натъжава. Това се превърна в моето соц кътче в галерията на Гьоте-институт. В него има романтизирана носталгия към по-спокойно време, поне така го определят моите баби и дядовци. Пък преди и радиото е имало по-различна функция от това, което има сега. Хората са слушали с по-голям интерес радиото, защото това е било основният източник на информацията, но и за музика. Бил е фоновият шум за времето си и тук, в това пространство, отново има същата функция. Докато извън него, в момента човек рядко ще си пусне радио, за да се информира.
Но това време, за което твоите баби и дядовци са ти говорили, не е ли било по-спокойно именно защото твоето вдъхновение, интернет, не е съществувало?
Не-е-е-е. Не мисля, че онлайн пространството пречи. Смятам го за забавно.
Никола Михайлов – „Метакогниция“
Какво е твоето произведение в изложбата?
„Метакогниция“ е визуализиране на абстрактните и невидимите структури във взаимоотношенията между масата и партокрацията.
Какви са тези взаимоотношения?
Те са резултат на процеси на управление чрез манипулация на различни нива и с различни техники. Точно това изобразявам в творбите си – такъв тип системи на извличане на мнение или оказване на влияние върху обществото.
От няколко различни материали е съставена инсталацията ти, как избра с кои да работиш?
Материалите избрах спрямо функцията, за която ми служат. Опитах се да дам форма на отношенията между хората и властта. Работя с лъскавината, грапавината и прозрачността на материалите, за да постигне желания ефект. Централната скулптура визуализира как крайната система в завършения си вид е непобедима и опасна територия и трудно може да се пребори, освен ако не бъде осъзната. С произведението си се опитвам да визуализирам различни несправедливости, които остават невидими за повечето хора. Описвам пропагандата и как тя може да бъде разпозната, описвам триангулацията и как тя може да ни поляризира чрез изкуствено създадено мнение. Показвам също така колко трябва да се отговорни спрямо информирането ни, защото то може да се превърне и в най-големия ни враг, ако му позволим да саботира менталното ни състояние. Намесено е и изкривяването на информацията – как ако бъде представена от определени лица, може да привлече или да отвлече вниманието от истинските проблеми в обществото или в държавата. А с последната част от моята работа се старая да онагледя как всички сме част от определена структура, описвана често като пирамидална, но тя е толкова голяма и сложна, че всъщност човек лесно би се подвел и забравил къде стои в нея.
Чия е отговорността за изкуствено създаденото мнение – на този, който го дава или на този, който го приема?
В контекста на произведението това е лицето, което извлича полза от поляризацията на обществото. Изкуствено създаденото мнение е снадено мнение, което нито един човек не притежава, но някак е било поставено като опция, избор. Хората взимат от него двете му крайни страни по начин, който ги радикализира и несъзнателно – разделя.
Браян Линков – „Метаполитическа шоу програма“
Какво е твоето произведение в изложбата „Точка на кипене“?
То е, ако мога така да се изразя, антипроизведение. Идеята му е да покаже негативността в креативния процес, паралелно с лошото изразяване в политическите кампании. По време на откриването на изложбата аз влязох в ролята на агитатор и раздавах на посетителите мърчандайз на колектива. Не съм го създал, само ни е хрумнала идеята, поръчал съм го на съответните хора, направено е по стандарт с голям тираж, все едно за компания или за политическа формация. Не съм създал произведение на изкуството, а участвам в изложбата по същия начин както политиците правят лоша кампания, а накрая влизат в парламента. Не дават конкретни предложения и решения или адекватни дебати, а наблюдаваме цинизми и раздаване на тениски.
Как протича ефективния дебат между политици според теб?
В момента не се забелязва колегиалност в тази професия, а просто нападки и ежедневно поругаване на противника. Не мога дори да се сетя за добър пример за политически дебат в България, не съм виждал никога такъв. Излизат кандидатите и се плюят, вместо да има нормални отношения между тях.
Професия ли е всъщност да си политик?
За жалост така излиза и темата на изложбата „Точка на кипене“ засяга пряко проблемът на политиката като професия. Излиза, че ако ти зависи прехраната от това, човек няма как да бъде обективен и да взима полезни решения за общество, тъй като той гледа как да осигури добър живот за себе си и евентуално семейството си.
В България се говори често за разединено общество. Как би могъл да изглежда политикът, който би могъл да ни обедини?
Прекалено сложен е въпросът. Това е наистина голям проблем и се забелязва как все повече се разделят хората, вместо обединяват, по всякакви признаци – полове, раса, етноси, социален статус… Може би образът на обединителя ще бъде някой, който да е отворен към различни мнения и култури, способен е да изслуша чуждата гледна точка.
Снимки: колектив „АМАН“
Илюстрация: Бори Н.
Още текстове за изкуство може да прочетете тук.
Вашият коментар