„Роботски мечти“ (Robot Dreams) е дебютният филм на Пабло Бергер в анимационното кино. Испанският режисьор има за цел да пресъздаде историята на специален тип взаимоотношения, залегнали в едноименния комикс на американската илюстраторка Сара Варон, неусетно и леко, разкривайки тежката проблематика на самотата и тъгата, които бележат приятелството на двамата главни герои. Този цветен и простовато нарисуван, двуизмерен свят е близка интерпретация на омайващата природа на съня и въображението чрез мечтаенето. Без диалог, чувствата и посланията успяват да се предадат не само на малката публиката, но и на по-възрастните.
В нестихващия шум на Ню Йорк се запознаваме с Куче, който се опитва да се отърси от своята самота. За тази цел трябва да намери истински другар, с когото да сподели своите хобита. Поради това решава да си поръча лесно сглобяем партньор – Робот. Почти веднага стават най-добри приятели. От карането на ролери в парка до танцуването им на песента на Earth, Wind & Fire – “September“, двамата са неразделни. Самата песен се повтаря няколко пъти през целия филм и се превръща в химн на тяхното приятелство.
В първоизточника на Варон главните герои са двама – Куче и Робот, но в адаптацията на Пабло Бергер, особено важна роля играе и средата, иначе казано Ню Йорк. Повлиян от своя личен опит, режисьорът преобразява Голямата ябълка от фон в постоянно кипящ от динамика град. Ето така „Роботски мечти“ се превръща и в любовно писмо към спомена за града от 80-те години на миналия век.
Анимацията (особено двуизмерната) е неостаряващ метод за разказване на истории по увлекателен и лесно достъпен начин. Пабло Бергер се възползва от нея, за да може посланието на „Роботски мечти“, освен да достига до малки и големи от различни социални групи, да не си поставя ограничения в изразяването на въображаемото. Нищо не е невъзможно. Понякога границата между съня и реалността е незабележима. Историята е структурирана така, че показва развоя на събитията през различни ъгли, за да се постигне максимално емоционален ефект върху зрителя.
Музиката, дело на Алфонсо де Вилалонга, също подпомага този аспект от филма. Звуковите ефекти пък допринасят за усещането на самота, на разбирателство, на приятелство и на любов. Вместо с думи, чувствата на Куче и Робот се изразяват чрез най-лекото задъхване или звънене по телефона. Зрителят не е изолиран от шума на града или на природата, а благодарение на тях успява да види и да се потопи истински в света, чиято история проследява. Този тип старание откъм звука може да се сравни с повечето филми на студио „Гибли“, по-специално – „Наусика от Долината на вятъра“.
Заради своя семпъл сюжет времетраенето на „Роботски мечти“ може да се усети на моменти като твърде дълго, а в други случаи – прекалено късо, заради липсата на задълбочаване в някои герои и техните взаимоотношения. Във втората част на филма се наблюдава забавяне на темпото, а в самия край на филма се усеща прекомерно забързване на историята. Нарочното удължаване на действието наподобява монотонността на самия живот. Неслучайно обръщам такова внимание на втората половина. Тя изкусно представя какво е истинското живеене, без да се показват единствено вълнуващите и забавните моменти. Запознава те с красотата на обикновеното по необикновен начин.
„Роботски мечти“ е филм, който не може да не харесаш. Той припомня на публиката отношенията, които оформят личността на един човек. Кара те да се замислиш за хората, които са те променили завинаги дори и към днешна дата да не сте заедно. Това е филм, който ще отправи прекрасно послание към децата и ще остави родителите им онемели. Послание за приятелствата, които никога не забравяме, защото те са в нашите спомени, сънища и мечти. Приятелствата, които не се нуждаят от думи, а само от една песен.
Плакат: IMDb
Още текстове на Виктория Димитрова може да откриете тук.
Вашият коментар