Коя е за Вас най-ценната тема в текста на „В областта на сърцето“?
Не е една. Основната тема е любовта и какво е способна да направи с всички нас, независимо от пол и възраст. Много ме докосват всички дебри, през които преминава героинята ми, заради любовта си към един мъж, който не споделя същото с нея. Макар и да е забавно представление, най-много ми харесва, когато усетя, че зрителите си казват: „О! УАУ! Аз не съм сам в това! Не се случва само на мен, това е толкова успокояващо.”
Доколко е важно актьорът да е преминал житейски през сходни чувства и емоции като на персонажа си, за да го представи достоверно на сцена?
Мисля, че добрите актьори не е нужно да са изживели всичко, през което героите им преминават. Напротив, добрият актьор борави успешно с емоционалната си интелигентност и памет. Оттам вади неща, които му биха свършили работа в някаква друга конкретна ситуация. Ако човек е минал през това, е много по-лесно, но не е нужно. Особено пък в класическите литературни текстове – кога ние сме минали през чума например? Ако си учил по правилната система, ще извикаш това, от което се нуждаеш, без да си го изживял в живия живот.
В този ред на мисли – коя роля е била най-отдалечена от Вас?
Не съм мислила по този въпрос. Всяка роля, която ми е била поверявана, моментално съм си я правила близка и съм я заобичвала на секундата. Може би Кера от „Пътят на честта“ беше доста по-далеч от мен, защото аз съм по-пламенна и бойна в житейски план от нея, докато тя пред очите на зрителите стана такава. Беше предизвикателство да открия и да изкарам тази женска несигурност.
По какъв начин приближавате героите към себе си и ги правите близки?
Основно разчитам на интуицията си и на емпатията, с която съм се родила. По принцип, много съчувствам на хората, независимо дали ги познавам, или не. Това със сигурност ми помага да ги направя свои хора. Аз съм от актьорите, които разчитат на автентичността, не гледам 50 000 филма или 300 000 театрални представления, за да крада от там техники и вдъхновение. Не, за всяка роля разследвам себе си. Според мен така се получава автентичен, невиждан другаде образ, направен по мой си начин. Поне се надявам да е така, сама не мога да си го кажа, това е работа за зрителите.
Чувствате ли се удобно сама на сцена?
Мислех, че е по-страшно, отколкото се оказа. Не ми е неудобно. В живота съм свикнала да разчитам само на себе си и на сцената се оказа, че не е по-различно. Разбира се, по-приятно е с партньор. Трудно е сам да си предизвикваш нови и нови мисли, за да върви авторовия текст и да се лее.
Какъв беше процесът по работата с костюмите във „В областта на сърцето” – участвахте ли в избора им?
Аз съм от актьорите, които се занимават повече с вътрешните процеси в персонажите. Това в какво ще ги облека външно и в какви движения, не ми е силата и определено имам нужда някой да ме гледа и да ми казва дали успявам да предам това, което ми се иска. На моментите, в които сама не съм успяла да измисля нищо готино, Елена Господинова, хореографът на „В областта на сърцето“, е тази, която ми е давала идеи. Тя ми помогна движенчески и за обиграване на костюмите. Преподавател е по модерен танц в Националното училище за танцово изкуство, гениална е, прави такива спектакли…
Има момент във „В областта на сърцето“, в който по-продължително танцувате. Той беше ли написан в текста на пиесата, или се появи в процеса на поставяне?
Заложен е в пиесата. Това е един монолог без думи. Идеята му е метафорично героинята да потъне на място, където думите просто не стигат, за да изрази онова, което изпитва. Искрено се надявам да сме успели да придадем това усещане, защото то няма как да бъде буквално разбрано от зрителя.
Димитър Коцев – Шошо, режисьорът на представлението, прави крачка от киното към театъра, вместо обратното. Имаше ли някаква разлика в работата с него в сравнение с другите режисьори, с които сте работили?
Това е може би най-лежерният и приятен процес, в който съм участвала. Шошо е прекрасен, спокоен и работи на много дълбоки нива с мен. Нямаше никакво напрежение у екипа, само аз се люлях от несигурност и страх. Постоянно ми повтаряха: „Стига, успокой се, става страхотно!“, за първи път режисьор ме успокояваше, че всичко е наред, вместо да изисква още и още. Това беше голяма изненада за мен, изцяло нов начин за създаване на едно представление. Въпреки целия ми страх, се оказа работещо. Затова си дадох и сметка, че не е нужно да съм чак толкова изискваща и зла към себе си.
Стига да съм искрена в този час и половина, то става. Независимо как го направя, ако е живо и истинско, има добро представление.
От какво всъщност сте се страхували?
Някак си си бях казала, че това или ще сложи край на кариерата ми, ако не се справя, или ще ми помогне да ставам все по-добра и да имам още повече работа. Моето усещане беше, че цялата ми кариера зависи от този моноспектакъл. Което сигурно е глупаво от моя страна и аз се вълнувам, защото съм там, а пък хората, кой знае… Беше важно за мен да покажа максимално много какво мога, да разкрия актьорската си палитра, тъй като досега в театъра ролите, които са ми давали, не са били най-разгръщащите моите талант и потенциал. А добрият вкус в театъра за мен е много важен. Когато напусках щатната си работа, по театрите бе плъзнало неприятно течение на представления, да не кажа, халтури и ме болеше душата да участвам в такива спектакли. Така направих своя избор да съм на свободна практика. Сега мога да откажа онези роли, които не намирам за достатъчно високо ниво. Искам да проповядвам от сцената послания, в които вярвам, а не „да любя, тача и милея“ простотията.
Затова се занимавам с тази професия – да събуждам душите на хората, морала им, ценностната система, да ги карам да се замислят, да разберат, че не са сами и ако успея, дори да ги предизвикам да се променят.
Точно такива са и представленията, в които участвам през тези години на свободна практика. Изпитвам истинско творческо удовлетворение от тях. Пък и отзивите на публиката след това, независимо дали е „Съседите отгоре“, или „В областта на сърцето“, или „Пролетно тайнство“, показват, че посланията от тази трибуна, която е дадена на актьора, са важни.
По отношение на текстовете – забелязал съм, че хуморът в текстовете на Яна Борисова е специфичен – публиката първосигнално реагира и се смее, а няколко секунди по-късно всъщност се и замисля истински върху казаното. Как се предава от сцената подобен хумор?
Да, наистина е специфичен. Трябва да си интелигентен актьор, за да успееш да го поднесеш с мярка, защото много често може да не разбереш къде точно е чувството за хумор, което тя има, а нейната самоирония е просто гениална. За мен Яна Борисова е наше национално богатство и съм ѝ изключително благодарна още преди няколко години, когато ме покани да съм част от представлението, специално посветено на Цветана Манева, „За любовта“. Така успях да се докосна до нейни текстове, които не са публикувани все още и от първа ръка да черпя вдъхновение. А тази чест да напише моноспектакъл за мен… По-благодарен човек от мен – няма!
Какво Ви дава „За любовта“ като актьорска възможност?
Първо – огромна тръпка. Огромно забавление също така. Абсолютно благоговение пред Цветана Манева, която в мига, в който излезе на сцената, не можете да си представите каква вълна от обич ни залива, благодарение на нея и на това, че тя е там за нас. Плачем, смеем се, обичаме се, подкрепяме се и се слушаме внимателно кой-какво казва, докато е на сцената. Яна успя да направи, както тя го нарича, „нашето голямо театрално семейство“. Наистина вирее неподправена обич помежду ни и съм сигурна, че достига и до зрителите.
С Цветана Манева работили ли сте преди заедно?
Не, срещнахме се в „За любовта“ работно за първи път. Иначе много пъти сме се виждали и общували. Усещането на една сцена с нея е като да си богоизбран.
Имахте ли прекомерен респект или притеснение към нея в началото?
Да, със сигурност. Първите пъти треперех тройно повече, отколкото сега. Треперенето няма да изчезне, вълнението винаги ще го има. Но най-вече треперя дали ще успея да интерпретирам текстовете на Яна така, че тя да бъде доволна. А Цветана пък е толкова прекрасна, добронамерена и дори и да не направиш нещо както трябва, тя ти дава безценни обратна връзка и градивна критика.
Имайки свободния избор сама да решавате в какви представления да участвате, кои Ви привличат?
Нямам никакви ограничения, нито пък конкретни желания. Отворена съм за всякакви опити. Не ме е страх да греша. Чета много английски текстове, в търсене съм постоянно на нови пиеси, за да ги преведа и да се поставят. От друга страна, чета пиесите по актьорски начин, не режисьорски. А пък това не ми дава реална представа какво пък един режисьор би направил от този текст. Иначе получавам най-различни предложения – от класика до съвременна драматургия. Отказвала съм неведнъж неща, които считам за лековати. Впоследствие пък някои от тях даже не са се и случили, защото режисьорът се е вслушал в моите аргументи и сам се отказал.
Ако намерите в бъдеще подходящия текст и го преведете, имате ли набелязан режисьор, на когото бихте го предложили?
Зависи от текста – кой режисьор би се усетил в него и би искал да предаде посланията, които се съдържат в текста. Имам много любими режисьори. Винаги бих искала да работя например с Николай Поляков. Обожавам чувството му за хумор и начина му на работа.
Имате ли любима реплика от пиесата „В областта на сърцето“?
Имам много, но ще ти цитирам това: „Казват, че сърцето не боли. Болката, която понякога ни пронизва, била в областта на сърцето. Толкова е хубаво, че всяко сърце си има свой окръг. Зона, недостъпна за нищо друго. Където само то се усеща. И ако приемем, че сърцето се намира тук, където всички твърдят, къде се намира душата? Дали и тя си има област?“.
Снимки: Миряна Сливенска
Още информация за „В областта на сърцето“, както и билети за представлението може да намерите тук.
Вашият коментар