Човек и да иска не може да се чувства зле през лятото. Няма как наоколо да се чуват весели възгласи, сладоледът на клечка да се стича по пръстите, а някой да е в лошо настроение. Неслучайно Скрудж е от „Коледна песен“, не от лятна. Но когато температурите станат нетърпимо високи, няма по-сигурно скривалище от вкъщи. А какъв по-лесен начин за убиване на времето от гледането на филми? Затова от „Око за Око“ подбрахме десет горещи летни заглавия за всеки вкус, които да ви заредят с достатъчно енергия за остатъка от деня (или нощта).
За плуващите в миналото
- „С деца на море“ (1972), реж. Димитър Петров
„С деца на море“ е филм, който мнозина цитират и до днес, без дори да подозират – „Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият.“ Състои се от две части. Първата, „Делфинът“, е сред най-големите постижения на българското кино, като оставим настрана неизбежно лошия звук. Любовната история на тийнейджърите Огнян и Елена, разказана през невинния поглед на група деца, е неустоимо романтична. Поразително е, че хуморът изобщо не е остарял и продължава да предизвиква смях. Същевременно има отстъпление във втората част, „Фотолюбител“. Тонално преходът от романтика към чиста комедия идва леко натрапчиво. Така че ако първата ви среща с „Деца на море“ тепърва предстои, може би ще ви хареса още повече, ако го изгледате на два пъти вместо наведнъж. И все пак, във „Фотолюбител“ Георги Парцалев в ролята на чичо Манчо не е за изпускане и успява да накара зрителя да се влюби в образа му от пръв поглед.
За разлика от много други заглавия преди ’89, разчитащи на възрастното поколение да си сложи розовите очила и да каже: „Вече не ги правят филмите като едно време“, „С деца на море“ е приказно заснет, с остроумен сценарий и дори съвременните млади зрители биха го оценили високо.
- „Полунощ в Париж“ (2011), реж. Уди Алън
Късният период на Уди Алън изобилства от филми, оцветени в топли нюанси. „Вина“ за това има операторът Дариус Хонджи, отговорен и за „Магия в полунощ“ (2014), „Почти нормален“ (2015). В случая задачата му е била както да улови съвременен, туристически Париж, така и да ни пренесе в 20-те години на миналия век, времето, в което никой от нас не е живял, но си спомня с носталгия. Точно така си го спомня и главният герой на „Полунощ в Париж“, Гил (Оуен Уилсън) – писател, неудовлетворен от личния си и още по-малко от творческия си живот. Една вечер Гил оставя годеницата си да се весели с група семейни приятели, а той отива да се шляе безцелно по улиците на френската столица. Изведнъж е спрян от ретро автомобил, който го отвежда в епохата на джаза и свободния дух. Там Гил се озовава в компанията на своите идоли… И се запознава с красиво момиче (Марион Котияр).
„Полунощ в Париж“ е удивително универсален и приятно увлекателен. Дори онези, които не харесват Уди Алън, не могат да отрекат очарователната сантименталност, извираща от филма.
За търсещите екшън
- „Градът на Бога“ (2002), реж. Фернандо Мейрелес, Катя Лунд
Рио де Жанейро е колкото пъстър, толкова е и престъпен град. Насилието пулсира по улиците. По лицата на повечето жители в някои квартали се стичат не капки пот, а кръв от поредния убит. Така изглежда действителността в „Градът на Бога“ – опасността не дебне зад всеки ъгъл, а обикаля във всички посоки. Филмът предизвика фурор още с появата си през 2002г., като получава заслужено четири номинации „Оскар“ и дори вдъхновява телевизионен сериал – „Градът на мъжете“. Напрежението, резултат от майсторския монтаж, е непрестанно. Няма колебание, че всеки изваден пистолет ще гръмне, въпросът е колко пъти. Отвъд наградите и последвалите продължения „Градът на Бога“ е поразителен представител на гангстерското кино, който си струва да бъде гледан поне веднъж в сезона на големите жеги.
- „Фюриоза: Сага за „Лудия Макс“ (2024), реж. Джордж Милър
Жълтото и оранжевото би трябвало да са преобладаващите цветове в селекцията от заглавия „Горещи летни филми за всеки вкус“. Няма къде по-ярко да бъдат открити, колкото във „Фюриоза: Сага за „Лудия Макс“. Гледайки постапокалиптичния свят на Джордж Милър, зрителите ще се разтопят от високоскоростен, свръхстилизиран, бомбастичен екшън на фона на наглед безкрайната пустиня, в която се развива действието.
За разлика от много съвременни франчайз филми , „Фюриоза: Сага за „Лудия Макс“ не изисква да се гледат поне три-четири други заглавия, за да разбере неосведоменият зрител за какво става въпрос. Това е поход за отмъщение, по време на който ще има множество жертви в резултат на грандиозни експлозии. Още по-хубавото е, че Фюриоза има достоен противник срещу себе си – Дементус. Затова сблъсъкът между двамата е равносилен на този между безмилостния вятър и непоклатимия камък. Аня Тейлър-Джой и Крис Хемсуърт в двете главни роли правят непрестанно увлекателни изпълнения за пълна естетическа наслада.
За тихите влюбени
- „Париж, щата „Тексас“ (1984), реж. Вим Вендерс
Мъж обикаля насред пустошта. Как се е озовал там? Накъде отива? Защо е сам? – това са откриващите минути на шедьовъра „Париж, щата „Тексас“, филм, който с всяка изминала минута от своите близо два часа и половина те стиска за гърлото все по-силно, преди накрая да му се предадеш и да потънеш в собствените си сълзи. Сам Шепърд умее да пише искрени истории за раними хора с болезнено самотни съдби, а този му сценарий е най-добрият пример за това. Без да добавя прекомерен драматизъм или да разчита твърде много на мълчанието между героите, той разказва с търпение за разпадането на едно семейство. Режисьорът Вим Вендерс е пренесъл безпогрешно работата на Шепърд с помощта на целия актьорски състав. А суровите монолози от последния половин час, изпълнени от Хари Дийн Стантън и Настася Кински, карат зрителя да притаи дъх заедно с героите при всяка пауза.
„Париж, щата Тексас“ е филм, който заслужава да бъде изживян на голям екран. През юли „Дом на киното“ ни предоставя тази възможност, която в никакъв случай не трябва да бъде изпускана!
- „Стая с изглед“ (1985), реж. Джеймс Айвъри
Първата любов е колкото универсална тема, толкова и индивидуално чувство. За нея човек може да говори с дни и пак няма да омръзне. Подобна е съдбата на Луси (Хелена Бонъм Картър в пика на своята младост) от „Стая с изглед“. Опитала от устните на Джордж по време на ваканция в Италия, Луси вече е сигурна – щастливото ѝ бъдеще е с него. Ала поради неопитността си показва тези свои намерения по нееднозначен начин. Затова тази наглед прозрачна и слънчева любов рязко бива покрита от сянката на потенциален брак със скучния Сесил. „Стая с изглед“ е един от най-привлекателните на външен вид филми, правени някога. Всеки кадър прилича на жива картина на Клод Моне. Макар историята да залита към мелодрама, романсът на Луси и Джордж е от най-вдъхновяващите визуални примери за редица филми – от „Изкупление“ до „Невидима нишка“.
За детективите на плажа
- „Изгубената дъщеря“ (2021), реж. Маги Джилънхол
„Изгубената дъщеря“ проследява със скокове във времето живота на Леда. Преплитат се епизоди, в които тя е все още млада майка, показваща първи признаци на несигурност в отношенията с двете си деца, и моменти, в които тя е вече възрастна жена, стараеща се да не привлича внимание към себе си. Оливия Колман („Фаворитката“) е в главната роля и е основната движеща сила на филма. Джеси Бъкли („Мъже“) пък взима първата половина от сложната личност на Леда. Сред другите поддържащи роли се открояват Пол Мескал като Уил, симпатичния мъж, работещ на плажа, за да печели пари и женски погледи, и Дакота Джонсън – образ на миналото, въвлечен в настоящето на Леда. Очевидните теми в сюжета на „Изгубената дъщеря“ са майчинството, женствеността и как двете се преплитат. Други водещи въпроси са доколко споменът е верен на действителността и до каква степен детето не е продължение на родителя вместо изцяло независимо живо същество.
Книгата, по която е направен филмът, е преведена като „Непознатата дъщеря“ и също е препоръчителна за борба с жегите. Независимо кое от двете предпочетете, тази история ще охлади ума ви и ще ви накара да гледате с подозрение на света около вас.
- „Мигни два пъти“ (2024), реж. Зоуи Кравиц
Режисьорският дебют на Зоуи Кравиц, „Мигни два пъти“, действа като разхлаждаща лимонада в парещ следобед. Заснет, в най-положителен смисъл, като стилна и наситена с цветове реклама, филмът ни отвежда на частен остров. Там изглежда, че животът тече с различно темпо. Сутрините са прекарани в сън, следобедите в излежаване, вечерите – никой не ги помни. Безкраен кръг на удоволствията, в който попада и Фрида (Наоми Аки), на пръв поглед обикновена сервитьорка, по чудо приковала вниманието на собственика на острова – Слейтър Кинг (Чанинг Тейтъм). Ала доколко безопасно е всъщност безгрижното ежедневие на острова, щом нощите остават в тайна?
„Мигни два пъти“ има претенцията да обръща внимание и на по-сериозни теми. Не го прави крайно нравоучително и се старае до последно да държи зрителя в напрежение. Предсказуеми обрати има, но пък те идват в сравнително ранен етап от филма, така че онези, които ги последват, успяват да въздействат истински изненадващо.
За мечтателите с глави в облаците
- „Американски мед“ (2015), реж. Андреа Арнолд
Андреа Арнолд е лицето на независимото британско кино. Тази ѝ репутация е резултат от качествени късометражни и пълнометражни филми, фокусирани върху по-маргинализирани групи. Показва ги честно, без да ги въвлича в крайности, без да търси самоцелна провокация. „Американски мед“ е първото заглавие от нейната филмография, в което мястото на действие е Америка. Подобно на Вим Вендерс в „Париж, щата „Тексас“, Арнолд прави изумителен портрет на тази държава с празни мечти. Внушителната близо тричасова продължителност би предизвикала повдигане на вежди, но в „Американски мед“ няма епичност, която да натоварва с мащабите си. Под жаркото слънце проследяваме младата Стар, която търси спасение от мизерния живот. Намира такова в група младежи, всеки образ по своему, обикалящи из страната и продаващи списания от врата на врата. Животът на път звучи примамливо за Стар и тя се впуска в него не само с очакване да получи надежда, но и обич.
„Американски мед“ е филм с огромно сърце и позволява на зрителите да надникнат в една сиромашка общност с любопитство вместо с пренебрежението, с което биха в истинския свят.
- „Имало едно време в… Холивуд“ (2019), реж. Куентин Тарантино
По което и време на деня да се появи на екрана този филм, няма да бъде в неподходящ момент. „Имало едно време в… Холивуд“ е най-лежерното заглавие от цялата филмография на Тарантино, без това да ограбва филма от висока художествена стойност. Няколко неангажиращи часа в компанията на Рик Долтън, Шарън Тейт и най-вече Клиф Бут са гаранция за добро настроение. От гледна точка на сюжета има заблудени зрители, които твърдят, че всъщност нищо не се случва. Тази тяхна грешка лесно може да се поправи, щом си го припомнят по-добре. Няма друг филм, който толкова достоверно и с такава любов да представя епохата си. Самият Тарантино говори с огромна гордост за „Имало едно време в… Холивуд“. През 2022г. пред Хауърд Стърн той дори заявява, че това е най-добрият му филм. В друго интервю пък определя предстоящия си десети и (най-вероятно) последен като епилог, защото голямата кулминация според него е бил именно „Имало едно време в… Холивуд“.
Кои сме ние, че да спорим с него?
Илюстрация: Гери П.
Още от категорията „Наслаждавай се“ може да прочетете тук.
Вашият коментар