Не е учудваща новина, че комерсиалното кино е изпаднало в творческа дупка. Странното е, че посредствените филми от последните години служат като пример за подражание на конкурентните студиа – вместо да се отдръпнат от тези творчески провали, техните продуценти също се заразят с болестта. „Дисни“ съвсем справедливо са сочени за „нулевия пациент“ в тази пандемия на баналното. С всяка следваща игрална адаптация на анимационните си класики, те засилват безразличието на публиката към филмите си. Само тази година студиото се опари финансово от „Снежанка“ (загуба от около 50 млн. в боксофиса), а „Лило и Стич“ съвсем не убеди привържениците на оригинала, че е достоен наследник на първообраза си.
На фона на тази творческа безтегловност друго филмово студио, популярно с анимационните си заглавия– „Дриймуъркс“, също реши да опита късмета си с игралните адаптации. За целта се спря на най-успешната си трилогия – „Как да си дресираш дракон“, като повери трансформацията ѝ на един от създателите на оригинала – Дийн Деблоа. За разлика от решението на „Дриймуъркс“, в повечето случаи при пренасянето на анимация към псевдореалност екипът е изцяло различен. Това често води до противоречиви избори, лишаващи игралната версия от въображение и оригиналност. Или поради прекомерно уважение, изразяващо се в едно към едно презаснемане на всяка сцена („Цар Лъв“ (2019)), или пък поради твърде натрапчиво желание за еманципация („Мулан“ (2020), „Питър Пан и Уенди“ (2023) и гореспоменатата „Снежанка“), резултатът винаги води до въздишки, изпълнени с досада. Затова и задачата на „Дриймуъркс“ нарасна от създаване на семеен приключенски филм до опровергаване на множеството зрители, влизащи недоверчиво в киносалона покрай недоразуменията на „Дисни“.
За тези, които не са чували за „Как да си дресираш дракон“, ето сюжета накратко и без спойлери. В Бърк, малко викингско село, местните имат огромен проблем с драконите. Предвождани от своя вожд Стоик Грамадански, жителите на Бърк намират един разумен изход от ситуацията – геноцид над митичните същества. Така е възпитан и синът на Стоик, Хълцук. Въпреки прословутата си из цялото село непохватност и невзрачност, момчето също копнее да убива. По време на поредната битка, напук на предупрежденията да стои настрана, Хълцук успява да рани дракон – Нощен бяс, известен като най-опасния от всички. Очаквано, никой не му вярва и затова младежът решава сам да намери поваления дракон. Когато се изправя срещу него, Хълцук разбира, че не е уцелил страховит звяр и проявява грижовност, решавайки да помогне на беззащитния Нощен бяс да се възстанови. В замяна драконът, кръстен Беззъб, му отвръща с дружелюбност и приятелството помежду им разцъфва.
Историята, както може да се очаква, остава непроменена в „Как да си дресираш дракон“ (2025). На преден план отново са Хълцук и Беззъб, които преобръщат отношенията между враждуващите викинги и дракони. Отделено е внимание и на връзката между баща и син, получаваща в края затрогваща кулминация. Макар и това да са резултати от основата, положена още в анимационния вариант, много от зрителите в киносалона не останаха равнодушни нито при първия досег на ръката на Хълцук с главата на Беззъб, нито при емблематичната сцена на първия успешен полет. „Как да си дресираш дракон“ (2025) знае как да напипа пулса на своя предшественик и сполучливо пренася всеки от емоционалните моменти, така че те да продължават да въздействат също толкова силно, колкото и в анимацията.
Беззъб отново предизвиква радостни възгласи от детската публика с всяка своя поява на екран. Очевидно е положеното старание и в този си вариант драконът да е приветлив вместо страшен. Не такава е съдбата обаче на други видове от митичните същества. Не са непременно плашещи, но не будят особени симпатии. В бъдеще това би могло да доведе до безразличие и към ездачите им. Поддържащите герои, сред които например Вироглав и Въртоглава, са оставени доста встрани, а единственият, който получава по-смислено екранно време, е Храчко.
Особен минус на „Как да си дресираш дракон“ (2025) са началните минути. Там отстъплението спрямо вихреното начало от 2010г. е осезаемо. Макар че се прави наглед същия скок направо към конфликта в историята и се запознаваме с останалите герои през призмата на Хълцук, усещането за топлина, сплотеност и мистичност, която излъчваше Бърк в анимацията, тук отсъства. В изобилие от сцени светлината на филма е отлетяла в незнайна посока, оставяйки излишно много тъмнина след себе си. Вероятно обяснение е, че „живият“ свят няма как да разполага с палитрата от цветове на анимационния. Но тогава защо бихме предпочели да гледаме игралната версия пред оригинала?
Промените във външния вид на някои от героите не се толкова натрапчиви, колкото са при „Дисни“, и най-вероятно ще се приемат добре от феновете на поредицата. От една страна, е плюс, че Джерард Бътлър се завръща като Стоик Грамадански, след като го е озвучавал и в анимационните филми. От друга страна, заради дългите брада и коса, той се затруднява да придаде физическата комедия, характерна за дигитално нарисувания му вариант. Мейсън Теймс е визуално копие на Хълцук, а след подозрителното начало, в което изглежда по-скоро вял, постепенно успява да ни убеди, че е способен да изнесе сам голяма част от филма върху гърба на своя компютърно генериран приятел.
„Как да си дресираш дракон“ (2025) успява донякъде да оправдае съществуването си. Предлага на зрителите вълнуващо приключение, без да се издига до непознати висоти. Определено е в пъти по-гледаем от всичко, което „Дисни“ са предлагали след „Красавицата и звяра“ (2017). Това обаче не бива да изкушава „Дриймуъркс“ да дадат зелена светлина на игрални версии на „Шрек“ или „Мадагаскар“. За разлика от тях, филмите за Хълцук и Беззъб позволяват такъв тип римейкове. Най-малкото в тези премеждия вее полъх на заглавия от миналото като бутафорния „Сърцето на дракона“ или вълшебния „Приказка без край“.
Плакат: IMDb
Още текстове за кино може да прочетете тук.
Вашият коментар