Преди седмици ви запознах с британската група Florence + The Machine, както и с техния нов албум Everybody Scream, който предстоеше да излезе на 31 октомври. Анализирах двата сингъла, които се появиха през месеците преди албумът да види бял свят, и обещах, че ще се завърна със завършен анализ, когато той вече е при нас в цялата си прелест. Е, нека да оставим всичко настрани и да се потопим в загадъчния свят на Everybody Scream, мрачен, магичен и изпълнен с болка и фолклор.
Това, което веднага се забелязва, е структурата на песните. Тя не е обичайната поредица от куплет и припев, а е по-скоро като разказ, изпят на фона на музика и изживян чрез нея. Третата песен от албума, след Everybody Scream и One Of The Greats, e Witch Dance – тя започва изключително динамично, с бърз ритъм и въздишания. Сякаш вокалистката Флорънс Уелч е изтощена. Песента започва, описвайки как тя си ляга с Дявола – целувката с него, копнежа, нуждата… Слушателят съпреживява това чувство чрез емоцията на песента. Изведнъж драматичният ритъм се забавя, сякаш за да може певицата да си позволи да си поеме дъх. Пее за желанието да спре и да се любува на красотата на природата… Докато не хуква пак – през дъжд и мъгла, тя се връща в града и пита за посока. Но никой не знае къде е това, което търси. Със своя ритъм и константно напрежение, обладаващите гласове на заден фон и постоянната смяна в настроението, песента пленява съзнанието и те оставя без дъх, сякаш ти самият си този, който е в търсене на нещо. Заглавието Witch Dance също подсказва за това безспирно движение. Героинята търси през гори и мъгли начин да се свърже със своите предци.
Втората половина на песента звучи напълно различно. От бърза и драматична, Witch Dance се превръща в спокойна и ефирна. Бегът е свършил, лирическата героиня вече е стигнала там, където трябва, където са чакали да я видят и поздравят. Цялата тази история е като отражение на живота – стремежът към това да си най-добрия, да се справяш с всичко, докато то лека-полека отнема всичко от теб, но накрая виждаш, че не всичко е било напразно и накрая си посрещнат там, където принадлежиш. Тази песен може и да се свърже и с първата от албума – едноименния сингъл Everybody Scream, където певицата възпява своята връзка със сцената и славата като нещо, от което не може да избяга. Тук тази връзка е представена като нещо по-силно, дори диаболично – като интимна връзка с тъмно естество, от която певицата едновременно бяга, но и на която не може да се насити.
Следващата песен всъщност е сингъл, който излезе четири дни преди самия албум и носи името Sympathy Magic. Песента разказва за прехода и възстановяването от травмата, която певицата преживява през 2023г. – загубата на своето неродено дете, която застрашава до голяма степен и нейния живот. Името на песента идва от фразата „sympathetic magic“, но е леко променено и представя основната тема на песента – създаването на връзка с другите и с природата чрез ритуалния акт на проектиране на болката навън за изцеление и катарзис. Текстът изследва търсенето на източник на сила и овластяване, борбата за възвръщане на собствената си идентичност след травма и осъзнаването, че традиционният морал невинаги осигурява спокойствие.
Видеоклипът включва различни елементи като например група от вещици-танцьорки (срещаме ги и в клипа на Everybody Scream), които наред с певицата изпълняват хореография в абсолютен синхрон. Клипът представя природна обстановка, действието се развива насред скали, брулени от вятър, сред зелени полета. Типичен британски пейзаж. Във видеото се прокрадват сцени, носещи символизъм, свързан с раждането, като например певицата, лежаща сред тревата с разтворени крака. Белият цвят също присъства, предимно в дрехите, които контрастират с фона. Символ на чистотата и на освобождаването, които тази песен носи. Включително има сцена в началото на клипа, в която Флорънс Уелч позира гола – изключително силен образ, показващ първичното, женствеността, но и уязвимостта. Със своето звучене песента напомня на предишни произведения на певицата като Dog Days Are Over и Hunger – също толкова енергични и възторжени, изпълнени с динамика, която не те пуска, а те кара да подскачаш и да се движиш заедно с нея. Това е една песен за освобождаването от стигмите на обществото и борбата срещу неговите очаквания.
Следващата песен е една от любимите ми. Тя е есента, ако можеше да се превъплъти в песен. Perfume and Мilk разказва за смяната на сезоните и промяната в света. Освен за есента, се отнася и за смъртта. Всичко около героинята умира – плодовете гният, листата на дърветата окапват, а ветровете донасят скреж и студ. Но тя все пак запазва своята надежда, че всичко ще бъде наред, че чудесата невинаги идват в най-подходящия момент. И постепенно с тази надежда тя вижда сините звезди на снега, а после и нарцисите започват да разцъфват, дървета се раззеленяват. Тя пее за промяната в себе си, как възстановяването е трудно и как раните зарастват, но белезите остават. Никога не си същия след това, което си преживял. Песента разказва красива приказка за смъртта, прераждането и надеждата, за промяната на сезоните и за кръговрата, травмите и изцерението на човешките дух и тяло. А името на песента представя образите на парфюма и млякото, като първото е тази красива миризма, която носим със себе си, с която хората ни възприемат и която ни краси. Но тя не е истинска. Млякото идва от нас, но е истинско и чисто, символ на майчинството, първичността и връзката с това, което сме.
Следващата песен, Buckle, се фокусира върху болката и чувствата, причинени от токсична връзка. Пренасяйки ни в ритмите на кънтри музиката, които до момента не бяхме чували от Флорънс Уелч, певицата разказва за своите чувства на изоставеност и самота. Подобно на The End of Love, тук отново виждаме лирическата героиня попаднала в ситуация с човек, който не я оценява и не ѝ обръща никакво внимание, но тя все пак „не може да се откопчае от катарамата на колана му“ – I’m still hanging off the buckle on your belt. Тя знае, че той може да донесе само поражения, но въпреки това е отчаяна и е готова да се отдаде на всеки, който ѝ каже мили думи – Falling for anyone awful who tells me I’m pretty.
Песента изследва темите за несподелената любов, самотата и самосъмнението, използвайки централната метафора „вися на катарамата на твоя колан“, за да представи вкопчването в разрушителна връзка, която не носи щастие. Buckle изобразява чувство на малоценност и вътрешната борба на човек, обожаван от милиони фенове, но копнее за вниманието на един конкретен човек, който не отвръща на чувствата му.
С Kraken продължаваме да се носим по кънтри вълната. Започва с бърз ритъм, който веднага те кара да започнеш да се движиш или поне да си тактуваш с крак. С тази си песен Флорънс изгражда свой автопортрет, водейки същевременно и монолог. Но не със себе си, а с някого другиго. Не е ясно кой или какво е, но е някъде там в сенките. Дали отново става въпрос за сцената и славата или тук говорим за човек? Тази песен ни въвежда в процес на метаморфоза, който се случва паралелно с гледането на телевизия (да, звучи странно, но ще разберете, когато чуете песента). Героинята не чувства тялото си, то започва да се променя, докато нивото на водата около нея расте. И докато водата се покачва, тя започва все повече и повече да освирепява от глад. Пресяга се към дистанционното, но пак не го стига, а тя продължава да расте. Медията е това, което я храни. Тя прелива и постепенно залива героинята, но тя продължава да се храни. Ако стигне дистанционното, тя ще успее да го спре, но вече е късно, защото ѝ порастват още ръце и крака, а конкуренцията ѝ (за сцената) изчезва.
С напредването на песента Флорънс става все по-мощна и голяма, и започва да дави хората около себе си. Задава въпроса: „А сега виждаш ли ме?“, превърнала се в създание от дълбините, тя обладава сънищата ти. Тук става ясно, че монологът вече е насочен към въпросната сянка, защото впоследствие тя пита: „Знаеше ли колко голяма ще стана и колко много ще поглъщам?“, препратка към нейното издигане и превръщане в голям артист, с голямо име, което достига до голяма аудитория и има многообхватен обсег със своите пипала. Но тази част на песента се чувства по-персонална и сякаш насочена към конкретна неназована личност. Това е признание тип „ти ме подценяваше, но ето виж ме сега“.
Въпреки текста, който разказва за това как една жена се превръща в чудовище от дълбините (по нейни думи), звученето на песента е закачливо и не може да те държи на едно място. Акордовата прогресия комбинира звучене на кънтри, фолк, рок, а хипнотичните вокали звучат като сирени, привикващи моряците към скалите, където, без да осъзнаят, клетниците намират своя край. Това се случва и с героя в сянка от песента на Флорънс, чийто кораб започва да се разпада под нейните пипала, докато тя го потапя в блатото, наред с другите си „конкуренти“.
Оставяйки веселия тон в предишните песни от албума, тези, които предстоят, придобиват по-тъмен обрат. Следващата песен носи името The Old Religion и навежда на скръб. Акцентира върху същия образ от Perfume and Milk, който продължава да носи своите рани редом със себе си. Но тук сякаш го заварваме по-късно в неговото пътешествие. В тази песен героят е изморен, вече едва диша. Ако досега се беше опитвал да избяга, носейки раните си, сега вече е на прага на изнемогата и не може да продължи напред. Това е човек, който е виждал всичко и няма страх от нищо. Припевът рисува картината на случващото се – светкавица, повалено дърво и героя, готов да умре.
The Old Religion е изпълнена с изключително много болка и красота. В нея се споделя за момента в живота, когато човек сякаш няма път напред, заобиколен е от прекалено много загуби и мрак. И въпреки изтощението звученето на песента носи чувството, че героят не спира да бяга. Може да се усети движението – сякаш бурята приближава, вятърът бичи, мракът се спуска, но героят все пак тича. Защо? Както Флорънс сподели The Old Religion и Perfume and Milk са писани едновременно, съответно са неизбежно свързани помежду си. Прокрадва се и в двете песни идеята за първичното и предпотопния образ на жената. Именно това въплъщава образът на старата религия в The Old Religion. Но окото на бурята е всевиждащо и не можеш да избягаш от него. Това, което обаче не разбираш, е, че бурята си ти. Не можеш да избягаш от себе си. Певицата дори вкарва самоирония, казвайки че това е завръщането на измъчения герой за шестия сезон на сериала. Доста хитроумна препратка към настоящия ѝ шести албум.
В следващата песен, измъченият герой сякаш е на своя смъртен одър. Песента Drink Deep звучи като древно съзаклятие, ритуал за жертвоприношение. Тя разказва как героинята намира скрит народ вдън горите, скрит между дъбове и ясени. Те ѝ поднасят съдбовна напитка, а тя няма избор освен да пие. Да пие, да пие и да пие… Постепенно усеща промяна и губи представа за реалността – всяка нощ се превръща в хиляди години, а всяка глътка – в хиляди сълзи. Жена отрязва косата ѝ и я превръща в нишка на живота и въпреки че героинята не може повече, те пак я карат да пие и пие, и пие… Напитката, направена за нея… направена от нея… По изключително поетичен и епически начин, певицата описва опиат от щастие и болка, примесени заедно. Но присъства и елемента на лекарства, опитващи се да притъпят болката, ала донасят само опиянение. Но не от забранени вещества, а от такива, които успокоят майчинските мъки и физическата болка. Както по-рано споменах, песента звучи като фолклорно песнопение с многогласие, чието напрежение нараства с всяко повторение. В песента леко се усеща присъствието на вдъхновение от славянския и скандинавския фолклор.
С носталгична нотка на класическа китара Music By Men звучи като разходка навън след като бурята е утихнала. Ритъмът на китарата и цялостно семплият акомпанимент карат песента да ни пренесе в един сив есенен следобед, когато листата падат, а умората от отминалата стихия и натежалото студено небе също се усеща. Music By Men разказва за трудностите при поддържането на връзка с емоционално недостъпен партньор, борбата да се приеме усилието и компромисите, които истинската любов изисква, както и разочарованието да бъдеш в индустрия, доминирана от мъже, в която те често получават повече признание.
Гласът на Флорънс в Music By Men звучи изключително наранен и изпълнен с разочарование. Сякаш това е моментът, в който певицата разбира, че всичко, в което е вярвала, е неоснователно и земята под краката ѝ изчезва. Припевът възпява дълбоко резониращо чувство. Лирическата героиня знае как да се влюбва и го прави константно. Трябват ѝ неповече от десет минути, за да развие симпатии към човека отсреща. И въпреки краткия контакт тя все пак развива привързаност. Но тази привързаност е фалшива, илюзорна, безпочвена, защото човекът отсреща няма никакъв интерес. Това идолизиране носи само болка след това, нищо повече…
Предпоследна в списъка се нарежда една песен, която възпява трагичната история на една майка, изгубила дъщеря си. Мрачен хор от гласове рисува картината на You Can Have It All. Въвежда ни в нея, създавайки чувството, че сме пренесени в пещера или изоставена катедрала, която ехти с хиляди гласове. Чрез множество сравнения песента изгражда образа на скръбта. Лунният месец се описва като узрял плод, а рожбата – като птица в ръцете – толкова лека, а в същото време с такава тежест. В едно от интервютата, свързани с албума, Уелч споделя: „Най-близкото до създаване на живот, до което съм стигала, беше и най-близкия ми досег до смъртта. Имах чувството, че съм прекрачила през една врата и отвъд нея имаше само жени, които крещяха“, това чувство по някакъв начин сякаш присъства именно в You Can Have It All.
Лирическата героиня казва, че колкото и да се опитва да запази всичко под контрол, сякаш светът се изплъзва между пръстите ѝ. След драматичния и енигматичен куплет сме хвърлени в припева с избухваща сила. В него тя се отрича от всичко с думите „you can have it all”, което поражда мисълта, че някой се опитва да отнеме от нея това всичко и останала безсилна, накрая тя се предава и му го завещава.
Във втория куплет тя изгражда образа на дърво с червени листа, родено от нейните писъци. След като е изкопала дупка в земята и там е погребала своя ужас (а може би тази дупка е символичното погребение на нейната рожба?), дървото се извисява с искрящи листа, а когато вятърът повява, можеш да го чуеш и ти. Тук песента създава изключително реалистична картина, която може да се чуе и почувства, защото в този момент, сякаш в далечината се долавят писъци от болка и отчаяние. Цялостно песента е красиво въплъщение на болката, скръбта и загубата, изградено чрез силен и богат символизъм.
Албумът завършва с баладата And Love, в която лирическата героиня осъзнава какво наистина е любовта. Вижда я не само през романтична гледна точка, но и като нещо повече. Песента се лее с нежност и спокойствие, показвайки, че чрез любовта, певицата най-после е намерила душевен мир. Най-добрият начин да сложи окончателен край на страданието, през което е минала, както и на самия албум.
Everybody Scream, шестият студиен албум на британската група Florence + The Machine, не разочарова и изпраща слушателя на път към изцеление и преодоляване на една дълбока травма. Мракът и болката са постоянни спътници, но въпреки това надеждата и душевното освобождаване вземат превес накрая. Може би това е един от най-силните и най-лични албуми на групата — изключително автобиографичен, интроспективен, искрен и емоционално открит. Красива, мрачна история, която слушателите съпреживяват. Припознах се в този албум: видях много аспекти от самия себе си в него и това ми позволи да го почувствам истински. Усещането, което носи, бих сравнил с разходка по здрач в облачен, есенен ден, когато слънцето изчезва, сенките натежават, а под краката хрущят паднали листа, докато в ушите ми звучат песни като “The Old Religion” и “Drink Deep”. Това съчетание на скръб, самота, мрак, но и надежда, и светлина е изключително красиво. Албумът носи в себе си толкова много болка и страдание, но и толкова много красота — страна на Флорънс, която сме виждали и преди, но никога не сме познавали толкова добре. Това е история за загуба и скръб, за отхвърляне и възстановяване, за травмата и изцелението.
Веднага се влюбих в албума. Той звучи с ритми и мелодии, които резонират дълбоко в мен, и отразява голяма част от вътрешния ми свят — смяната на сезоните, смъртта и прераждането, процес, през който и аз самият преминавам през последните месеци. Обожавам тъмните тонове на албума, завладяващите вокали и дисонанса в инструментала. Фолклорните и хоровите елементи от едната страна, а от другата – рок, дори леките кънтри нюанси, създават съвършена смес за този мрачен и кървав свят. За пореден път Флорънс успява да превърне болката в изкуство.
Още текстове за музика може да прочетете тук.
Още текстове на Павел Виденов може да прочетете тук.
Вашият коментар