Насред различни съвместни интервюта на Зендая и Патинсън се подразбира, че „Драмата“ не е просто история за турбулентните отношения в една връзка, нито захаросана романтика, съставена от срамежливата първа среща и непрестанните пеперуди в стомаха, затова филмът заслужава по-внимателно синтезиране.
Трейлърът ни вкарва в подготовката на млада двойка – Ема (Зендая) и Чарли (Робърт Патинсън) – за предстоящата им сватба. Двамата са унесени в ураган от любов. Във връзката им цари хармония и щастие, без драма. На събиране с техните кумове, Рейчъл и Майк, се оформя разговор за миналото и по-точно онова минало, за което човек се страхува да говори. Всеки споделя някаква лоша история за себе си, представящо го в неоспоримо отрицателна светлина. Разкритото от Ема обаче вкарва всички в потрес и започва да наводнява кораба на сгодената двойка, пращайки отношенията им към хаос.
Режисьорът и сценарист на „Драмата“, Кристофер Боргли („Герой от нашите сънища“, „Писна ми от мен“), обича да си играе с отношенията между младите двойки – през подкрепата, оказвана от Майк към Чарли до реакцията на Рейчъл, която повлиява как се възприема признанието на Ема. Но за тази реакция ще стане въпрос малко по-надолу.
Разнищването на събитията грабва първоначално заради шоковата си поява, но постепенно може да прерасне и в безразличие. Зендая и Патинсън са красиви на екран и успяват да убедят в любовта си до двадесетата минута на филма. След разобличаването на дълбоко скатаната, лична история на Ема, „Драмата” се вкарва в една спирала на неразрешим въпрос. Това уравнение на „правилно и грешно” предизвиква не само персонажите, а и самите зрители. Но прякото въздействие върху настоящето именно от главния, хипотетичен сам по себе си, проблем е под въпрос.
Рейчъл (Алана Хайм) реагира прекалено остро спрямо Ема, за да има тежест в конфликта. За някои реакцията ѝ може да е преиграване на ситуацията, за други може да е напълно оправдан рикошет, но именно в тези две посоки се крият различните въздействия на филма. „Преиграването“ може да бъде досадно и да подразни зрителя, защото такъв тип проблем е по-скоро чужд за България и не го приемаме толкова насериозно. Тази твърда, рязка и дори агресивна позиция в режим пълно отхвърляне не само прави цял образ на екрана покъртителен за нервната система, но и потапя част от конфликта във филма.
Зендая въплътява герой около чиято сянка витае минало с помрачени белези. Робърт Патинсън пък пресъздава на пръв поглед напълно чист и обичащ образ. След като кралството им на любов е разтърсено от откровението на Ема, ролите се обръщат. Макар Ема да е тази с проблемното минало, тя не позволява на предишното ѝ аз да попречи на радостта ѝ от настоящето. Докато Чарли, бидейки този с непроблемна характеристика, изпада в морален упадък, опитвайки се да отсъди дали е виновна, или не Ема.
За Чарли и Ема решението на обичайните проблеми помежду им стои в „новото начало” – игра, в която двамата се преструват, че не се познават и започват наново първия си разговор. Обаче това ги поставя в една Сизифова ситуация. Двамата често стигат до кризисен момент, който не могат да оправят с думи и директно прибягват до това копче за „рестарт”. Но този „рестарт” всъщност не оправя нищо и не води до промяна.
„Драмата“ предпочита повече се фокусира върху Чарли, отколкото Ема и прекарвайки повече време с него, зрителят възприема по-лесно и гледната точка на мъжа. Действията му по разрешаването на възникналото напрежение влияят на всичко, което го заобикаля, а прекомерната му емоционалност оказва същото въздействие, колкото и самото разкритие на Ема. Поради тази причина вникването в Чарли дава необходимото пространство за размишление у зрителя да възприеме тази дилема за своя и да я пребори сам за себе си. От друга страна, при цялото внимание, което сценарият отдава на образа на Чарли, в даден момент се усеща протяжност, а напрежението, достигнало веднъж пика си, безпомощно спада все повече и повече с напредване на филма. Ема отсреща, поставена на пейката за отдих, остава статична, повече като идея, отколкото пълнокръвен персонаж и тя няма пълно развитие до самия край.
„Драмата” има амбициозен сценарий, жонглиращ между черна комедия и романтична драма. Задавайки въпросите „кое е правилно и кое – грешно?”, филмът започва да вайка своите герои нагоре-надолу, без ясна посока защо и накъде. Това лутане в постоянно търсене на отговори води героите към изпадане в абсурдна ситуация. А когато абсурдът е превзел сюжета и няма връщане назад, от небето се спуска deus ex machina-та на „новото начало”, което оставя вкуса на случайно сглобено и горчиво ястие.
Плакат: Форум Филм
Още текстове на Емил Портарски може да прочетете тук.
Вашият коментар