„Дай ми словото си“ – толкова къс и прост наниз от думи. Колко е трудно да се произнесат, да паднеш на колене и с един скок на пълна отдаденост да се обърнеш към абсолютното? Мярката е една невероятна бездна, заплашваща с шипове и бездънния си лик. Залогът на тези думи е непознат за нас, виждали сме до какво е свеждал хората, чували сме само това, което е оставял след себе си, сега седи толкова далеч, че дори не можем да го разберем. Това е отминал залог за абсолюта. Да бъдат изречени тези слова изисква личната отдаденост и свързаност, такива, каквито в датския филм „Ordet“ ни се показват, че са изоставили духа на хората.
Режисьорът Карл Теодор Драйер изрисува пред нас картина на малко провинциално селище, усамотено в заобикалящите го обширни и буйни тревисти хълмове, а акцентът пада с по-ярък нюанс върху къщата и членовете на семейство Борген – Мортен Борген, отдаден вдовец на енорийската църква и неговите трима синове – Микел, Йоханес и Андерс. Тежката напластеност на религиозния дух в атмосфера на всяка минута от филма ни навява на мисълта, че персонажите биват най-базово определяни от тяхното лично обръщение към вярата. По този начин Драйер излага пред нас въпроса за собствената ни идентичност – дали това, което сме същински ние е само това, в което вярваме?
В този смисъл „Ordet“ е не само повлиян, но и е изцяло потопен в напрежението на творчеството на сънародника на Драйер, Сьорен Киркегор. Тримата синове например, всеки от които се различава неимоверно един от друг по вяра, мисли, и обществено положение, грабват вниманието ни за това странно несъвпадение в характерите им, независимо че са живели под един и същ покрив цял живот. На помощ идват киркегоровите светогледни стадии – естетическият, етическият и теологичният. Микел, Йоханес и Андерс плавно превеждат чрез постъпките си тези три отнасяния към света.
Андерс, най-малкият син на семейство Борген, ни се показва като влюбения младеж, който няма личностно осмислен ангажимент към вярата. Той е отдаден на преследването на жаркото и страстното в живота. Неговите очи пируват от лика на любимата, слухът и допирът му копнеят за всеки неин жест. Неговият живот е отнесен всецяло към красотата, към другото, което не ни принадлежи. Най-малкият син в такъв случай е обречен на вечно желаещия и никога напълно утоляващ се стремеж към външното, той е потопен в случайността на даващото му се, в естетическия стадий.
Микел, най-големият син, ни е представен като несигурната персона в своята вяра, ала все пак преливаща от нравственост и разбиране към другите. Индивидуалността, която е отличена в естетическия стадий тук е подтисната, и смисълът на Микел се изразява в това да бъде отдаден съпруг на своето семейство и да спазва приличния дълг към обществото. Едва при Микел изборът между нравствения дълг и любимото е наличен, едва при него бихме страдали най-много, тъй като трагедията е отдушникът на състраданието. С това виждаме, че най-големият брат е потопен в стадия на етическото, чието полагане е в самия себе си като общ (масов) човек, изправящ се отново и отново пред дължимото за обществото.
Йоханес, средния брат, е може би най-интересната фигура във филма. Това, което знаем за него е, че е полудял, мислещ се за възкръсналия Исус поради прекалено много изучаване на Киркегор. Въпреки минималното му присъствие в сцените с преповтарящите се енигматични бавни движения и думи, всяващи укор за неверието към него, присъствието на Йоханес се превръща във все по-драматично и очакващо се с напрежение събитие. Всеки срещнал Йоханес изпитва състрадание за изгубения му здрав разум, но именно този момент е нужен за полагането на една по-могъща сила пред разума, за да се извиси човек към третия стадий – теологичния.
Несъвместимостта на стадиите и на прилежащите им характери в един герой от филма чудесно показва отчетливостта на Драйер да запази това напрежение на неснемащи се и отричащи се мирогледи във всеки един стадий, така че присъствието на тримата братя да се чувства толкова различно и освежаващо, всеки казващ ни по нещо ново.
Придържащ се към традицията на филмовия религиозен пансион, „Ordet“ ни представя ситуация на разноречие в това какво трябва да е вярата. От едната страна седят привържениците на християнската вяра като утвърждаваща смъртта и божието царство, потапящо в мрак и незачитане на земния живот, докато вторият, семейството на Борген, е този дял в християнството, което утвърждава именно земен живот като дар господен, на който трябва да сме благодарни. Присъствието на Йоханес обаче изобличава невериетона тези две страни. Църковната религия, както и индивидуалното посещаване биват упрекнати за липсата на вяра в могъществото на Бог и най-вече на личната връзка на всеки индивид с Него. Именно Йоханес, въплъщаващ третия стадий на Киркегор, експлицира пункта на вярата преди всяко институционално религиозно разделение.
Този пункт е неизмеримото, което не може да се осмисли от етиката. Това е абсурдът на вярата, която е винаги тук и сега. Вярата е парадокс, недостъпен за мисълта, изразяващо се в абсолютното отношение към абсолюта.
Триумфалното онагледяване на тази абсурдност Киркегор представя пред нас чрез ситуацията на Авраам. Колко хора, подобно на Авраам, ще се намерят, които да не са се отказали от своя едничък най-ценен копнеж и да им бъде заповядано да действат против него, да унищожават това, което най-много желаят в този живот? Авраам изважда ножа си, уверен, че синът му няма да загине. И в онзи миг, когато ликът на Исаак се е отразил в острието, Авраам едновременно преживява трагичната съдба и се отказва от каквото и да е спасение. Това, което той мисли, е немислимо за нас, това, което върши, е неизвършимо за нас. Авраам се е издигнал толкова пряко до абсолюта, че той самият е станал неразбираем. Никой не може да му помогне, никой не може да го разбере, никой не може да му покаже една по-светла пътека.
Подобен е и Йоханес, неговата загуба на здрав разум не е трагичен момент на осакатен син в семейството. Той се превръща в човека, който е жертвал разума си, за да погълне чудото, страха, неволята и парадокса. Единствено Йоханес не е отстранил бога си от своя свят, от човешкия свят.
Привличайки вниманието на читателя към тази киноостанка, може да се направи съпоставка с модерното кино. Излязъл в средата на 20-ти век, в „Ordet“ виждаме нагласата на все още жаркия залог на филмовото режисиране. Филмът тежи в колизеума на мислите ни и ни държи вкопчени и очакващи, че нещо пред нас се случва, но не просто някакъв кич от емоции, представящ ни се колкото да се задоволи небцето. Напротив, „Ordet“ излага чудесно отношението на хората спрямо тяхната вяра. Да видим света през очите на вярващи, без намесата на някакво симулиране на доказателство за тяхната вяра. Ето така се оформя почвата на момента на съпреживяване, поставени сме не само да гледаме развитието на сюжета, но и да преминем през личностното осмисляне на това какво означава да вярваш без наличието на някакво доказателство. Да вярваш без знанието от резултата. И сега, както започнахме с израза „Дай ми словото си“, Йоханес ни се представя като единствено вярващия. За нашите очи това е немислимо, неговите думи са парадокс. „Ordet“ повиква вниманието ни именно към този учудващ странен човешки феномен – да срещнем човек, имащ си единствено вярата.
Снимка: Film Fest Gent
Още текстове на Деян Трайчев може да прочетете тук.
Вашият коментар