За нея е лесно да нарушава правилата в киното, защото така или иначе никога не ги е знаела. Тя е великан в дребно тяло с екстравагантна прическа и със слабост към точковия десѐн. Тя разбива на пух и прах конвенционалните представи за кинопродукция още преди Годар и Трюфо. Творческият ѝ порив е самобитен и необуздан като вълната, която донася след себе си. Тя е Аниес Варда.
Родена e в Белгия и е третото от пет деца. Родителите ѝ, майка французойка и баща грък, я кръщават Арлет – име, което момичето променя още щом навършва пълнолетие. В зората на нацистката инвазия в Белгия през 1940 г. семейството бяга в малкото средиземноморско градче Сет в Южна Франция. Пребиваването им в този район оставя своя дълбок отпечатък в съзнанието, а по-късно и в творчеството на кинорежисьорката. Две години по-късно Аниес се премества в окупирания Париж, където тръгва по своя академичен път непосредствено след освобождението на столицата през 1944 г. Изучава литература и психология в Сорбоната, а след това и история на изкуството. Интересът ѝ към фотографията я подтиква да се запише на вечерни уроци. Това се превръща в първата ѝ професия. Запознанството с Жан Вилар, известен театрален режисьор, от скъпото на сърцето ѝ градче Сет, ѝ предоставя възможността да бъде фотограф на организирания от артиста театрален фестивал в Авиньон. По-късно той става директор на парижки театър и предлага на младата Аниес позицията на фотограф. Постепенно тя, както сама отбелязва, натрупва богата палитра от умения и развива режисьорски усет още преди в нея да се пробуди любопитство към движението в статичните изображения.
Всъщност киното никога не е било най-интригуващото изкуство за Аниес Варда. Още от ранна детска възраст тя черпи вдъхновение от книги, картини, хора и места, но не е посещавала редовно прожекции и кинокултурата ѝ се е свеждала до едва няколко филма. Това, което насочва вниманието ѝ към създаването им, е тишината във фотографията. От един момент в кариерата си Варда започва да търси нов начин да материализира идеите си и пред нея се отваря хоризонтът на движещите се картини и образи. Първият ѝ филм „La Pointe Courte“ (1955) е сниман именно в Сет, където режисьорката е израснала. Немалка част от филма онагледява живота на местните жители (в чиято роля са самите те), включително рибарите, вършещи ежедневните си дейности. Антропологичното измерение на лентата ѝ придава документален характер, но централната за сюжета история на нещастна млада двойка е чисто фикционален елемент. Смесването на действителност и художествена измислица по-късно се утвърждава в творчеството на Варда. „La Pointe Courte“ се счита за предшественик на Новата вълна. Той е израз на фриволността на въображението и непримиримостта на младия артист към учебникарските техники, за когото ниският бюджет е творческа провокация, а не пречка. Лентата изпреварва историческото начало на кино революцията на най-изявените бунтари (все пак „400-те удара“ излиза едва през 1959г., а „До последен дъх“ година по-късно – 1960 г.), но фигурата на Варда остава в сянка, въпреки че режисьорката заема своето специално място в кръга на градителите на новия канон в киното и там създава ценни връзки.
Вторият ѝ игрален филм, може би най-известното ѝ произведение, е „Клео от 5 до 7“, номиниран за „Златна палма“ в Кан. Първоначалната концепция на Варда се обръща на 180 градуса след един разговор с продуцента ѝ. Сценарият на режисьорката е за високобюджетна продукция – цветна лента и снимачен процес във Франция и Италия. Продуцентът е съгласен да си стиснат ръцете с Варда за нискобюджетна лента в черно-бяло, снимана само в Париж и с участието на актьори от приятелския кръг на режисьорката. В така стеклите се обстоятелства Варда започва работа по адаптирането на сценария и успява да прокара новаторството си въпреки оскъдния инструментариум. Лентата проследява час и половина от живота на френска певица, която в очакване на резултати от биопсия, обикаля парижките улици, докато в нея се вихри буря от копнежи по живота и страхове от смъртта. Драмата в личната екзистенциална битка на Клео (Корин Маршан) се преплита с поезията в неподправените сцени със случайни персонажи – герои на парижкото ежедневие. Филмът е посрещнат радушно от публиката, а освен това се радва и на висока оценка от страна на критиката. Варда затвърждава мястото си сред младите кино таланти.
Докато е бременна с дъщеря си Розали, Аниес Варда се впуска в поредния творчески експеримент. Заснема документална лента в един от пословично бедните парижки квартали. Обект на търсенето ѝ става надеждата в условия на нищета. В тежкия сблъсък със суровата действителност, бъдещата майка влиза с напиращ оптимизъм. Животът, който расте и се развива в нея, е скритият режисьор и стимулът за търсене на лъч светлина сред мизерията.
Човешкият елемент е неизменна част от творчеството на Варда. Хората не са технически инструмент или обикновена масовка, а живи истории, ходещи съдби. Ето защо режисьорката винаги се стреми да се доближава максимално до тях дори чисто физически, използвайки по-компактна камера например. По този начин навлиза в обстоятелствата на тяхната проблематика и започва да си задава въпроси. Според Варда именно въпросите са в основата на създаването на филмите, но един филм сам по себе си не бива задължително да дава отговори. Достатъчно е да изследва въпросите в различните им измерения, за да покаже как те резонират в социума.
Вдъхновява се от това колко ярко изразено е феминисткото движение в САЩ и пренася бунтовната искра обратно във Франция, където до онзи момент борбата на жените за право на аборт, употреба на контрацептиви и генерално – на избор да имат деца или не, е омаловажавана. Комбинацията между фина женска чувствителност и непримирим дух е обект на внимание в няколко ленти на Варда. Самата тя притежава изключителна сетивност към средата и околните. Изкуството е нейното убежище, запазено за всичко онова, което я кара да се вълнува за света. Лишена от самомнителност, в разговори за творческия си път тя излъчва спокойствие и дълбочина на себеусещането, присъщи на необременен от комерсиални очаквания артист. Артист, живеещ в хармония с плодовете на въображението си.
На 30-ти май тази година Аниес Варда щеше да навърши 98 години. Почти век. Днешният ден обаче е повод за тържество на живота, който самата Варда непрестанно е съзерцавала, изследвала и структурирала според собствената си визуално-емоционална логика. Затова нека се вслушаме в призива ѝ да запазим специално пространство в съзнанието си за малко хаос. И да не се закотвяме прекалено здраво към реалността, а да се оставяме по-често на фантазията – цветът на живота.
Илюстрация: Роси Райкова
Още текстове на Йоана Кънчева може да прочетете тук.
Вашият коментар