Нети Добрева е от хората, за които си казваме, че сигурно умеят всичко. Със своята присъща артистичност тя създава завладяващи образи както на театралната, така и на музикалната сцена. В последните години Нети преоткрива и любовта си към оперното изкуство и дебютира като Мюзета в операта „Бохеми“. Силно обвързан с операта е и моноспектакълът ѝ „Глас“ – той ни запознава с дубльорката на Мария Калас и нейната борба да намери себе си отвъд сянката на великата оперна прима.
Защо избрахте точно текста на Елена Алексиева за Вашия първи моноспектакъл?
Всъщност съвсем наскоро се сетих, че това не е първият моноспектакъл, в който съм играла. Първият беше още в театралната паралелка и се казваше „Аз, Нети Добрева, която никога не съм играла Офелия“. Излизах сама на сцената и трябваше да разкажа целия „Хамлет“ през гледната точка на Офелия. Николай Георгиев реши да напише този текст, вдъхновен от великия шекспиролог Ян Кот, който е предложил най-бързия начин да се изиграе Хамлет – става само с едно яке и четирима артисти. Всеки облича якето и всеки се чувства в него по различен начин. Хамлет не го иска и се опитва да го махне от себе си; Лаерт се харесва с него; Фортинбрас го закопчава и го превръща в униформа, а Офелия има усещането, че това яке я смачква. Якето е обществото. Това с якето беше просто концепцията, която след това се превърна в цялостно представление.
„Глас“ е съвсем различно нещо. Когато за първи път прочетох в една статия за този текст и разбрах, че е за Калас и нейната дубльорка, си казах: „Ако текстът е хубаво написан, ако образът е интересен, един ден аз трябва да изиграя точно това“. Аз никога не напъвам съдбата, не съм тръгнала да го търся или нещо такова. Просто тази мисъл премина през мен в онзи момент и няколко години по-късно, през лятото на 2024г. Мирослав Пашов, нашият директор, ми го предложи.
Каква беше представата Ви за Мария Калас, преди да изиграете „Глас“?
Още от дванайсет-тринайсетгодишна имам много ясна представа за Мария Калас, защото майка ми непрекъснато ми говореше за нея като за пример за голяма певица и драматична артистка. Малко по-късно тръгнах и на уроци по класическо пеене. Не си спомням кой, може би моята учителка, сравни тембъра на гласа ми с този на Калас. Като го казах на майка ми, тя някак си се хвана за това. През цялото време ми говореше: „Ти имаш потенциала, трябва да бъдеш такава голяма артистка и певица“. Никак не ѝ беше приятно, че се отказах от оперното пеене, но аз просто на този етап не исках да продължа в тази посока. Това, което виждах по сцените, беше доста схоластично – хора, които стоят забити с двата крака и пеят, борейки високите тонове. Това съм видяла аз, може и въобще да не съм била права. Пък и в театралната паралелка насоката беше много повече джаз и мюзикъл – това ме влечеше тогава на 15-20 години.
Доста по-късно в театралната паралелка ни преподаваше за един семестър и Христина Ангелакова. Когато се запознах с нея, започнах да ходя пак на опера и да виждам, че имаме величави не само гласове, но и артисти. Вече имахме тези средства за масова информация в ръцете си и почнах да следя операта сега, тук и по света. Разбрах, че съвсем не съм била права, че и тогава, и сега, е имало величествени примери за актьорски постижения в операта. И реших, че няма значение дали е късно, или не, аз просто искам да разработвам гласа си в тази посока. А когато човек работи върху нещо, обикновено възможностите да го покажа се появяват. Ако не работиш, и да се появят, няма какво толкова да покажеш.
Припознавате ли някаква част от себе си във Виктория Глас?
Героинята ми обожава Калас. Тя просто като я е видяла, си е казала: „Това няма стигане“. Аз също съм се чувствала така много пъти през последните десет години, в които учих оперно пеене, докато слушам записи на Калас, Анна Нетребко, Рене, Монсерат… Ти вървиш по този път, усещаш в себе си потенциала, но чуваш и гледаш как те вече го правят с лекота. И седиш, и ревеш. Казваш си: „Аз няма да го стигна“. След това отиваш на репетиции и понякога успяваш да го изпееш със същата лекота, със същата мощ като тях. После на представление невинаги се получава. Всички ще кажат, че е било много хубаво, но теб не те интересуват другите, защото ти самият си си сложил високо летвата.
Онези мигове, в които моята героиня се хваща за стола и казва: „Ей това няма как да бъде. Това е свръх!“ – това съм го преживяла. Нали знаеш, когато си преживял нещо, няма нужда да го играеш. Ти просто отново го чувстваш в този момент.
Може би зависи как човек ще възприеме тази гениалност, пред която е изправен – дали ще ѝ позволи да го потиска, или ще я използва като мотивация да става по-добър.
Да, да, абсолютно си права. Така е с всичко в живота. Случват ни се всякакви неща, но от нашата свободна воля зависи как ще ги приемем. То това е идеята на така нареченото „позитивно мислене“. Не е да си мислиш като идиот, че всичко е прекрасно, и да се хилиш, когато се случват тъжни неща. Не. Въпросът е, като се случват тежки и драматични неща, да търсиш с какво това ти помага за твоето лично развитие.
На плаката на „Глас“ героинята Ви се оглежда в огледалото. Какво вижда тя според Вас?
Мисля, че това е един от най-успешните плакати на нашия театър през последните години. Той говори сам по себе си – първо като като красива снимка, която привлича, и второ, дава ключа към целия спектакъл. Идеята да има такава винтидж тоалетка беше на Иван Урумов и Рада Миладинова, за да се получи двойният образ. Ние добавихме и още едно малко огледало, в което се вижда пак част от героинята ми. Някъде към края тя казва: „Всъщност коя съм аз? Аз ли съм, или е тя?“ Това дори може да се използва, за да опишем какво е жената. Не знам за мъжете, нямам спомен била ли съм мъж някога. В този живот съм жена. Но моето наблюдение е, че всяка жена наистина носи в себе си много различни образи и тя сама преценява дали да си позволи да ги покаже всичките.
Какви насоки Ви даде режисьорът Ивайло Христов за образа на Виктория Глас?
Ивайло ме познава добре не само защото сме семейни приятели, той ми е бил и преподавател в Театралната академия. Той знае, че житейският ми натюрел е доста благ и емоционален. В този образ обаче той поиска да извадя от себе си по-гневната, по-грубоватата си натура. Искаше героинята ми да е желязна и безпардонна, въпреки че на първо четене най-логичното е да изиграеш един много самосъжаляващ се човек, който нищо не е постигнал, а си дава сметка, че е имал всичките нужни качества. Но Ивайло каза: „Не, не, не. Такава героиня въобще не ни интересува. Тази, щом ги говори всичките тези неща и е готова да излезе на сцената, макар и да умира от страх, значи, каква я правим? Борбена и нахакана!“. Този прочит е много, много по-интересен за мен. Убедена съм, че и за зрителите е така.
Ивайло всеки път успява буквално с няколко изречения да ти даде такива съвети, които винаги да ти стоят в главата и да ти помагат, щом нещо се объркаш. Например в НАТФИЗ все ни казваха, че трябва да сме в приповдигнато емоционално състояние, преди да излезем на сцената, за да вдигнем публиката. След една репетиция обаче Ивайло ми каза: „Между другото при твоя натюрел ти никога не трябва да излизаш в емоционално приповдигнато настроение. Ти трябва да направиш всичко възможно да се успокоиш напълно. При теб всичко излиза само когато си спокойна“. Това ми остана в главата и смених изцяло начина, по който се подготвях да излизам на сцената. Когато си напрегнат, всичко се задържа в теб, в жилите ти и се чувстваш все едно ще се разкъсаш. Казваш си: „Майко, как играя велико!“, а от теб нищо не е отишло при публиката. Когато излизаш спокоен, дишаш и оставяш всичко това да се излива, то стига до хората, за които е театърът. Той не е, за да си самоначесваме отвътре егото.
В един момент от моноспектакъла героинята Ви казва, че светът на изкуството е населен предимно със страхове. Съгласна ли сте с това?
В различните етапи от живеенето в изкуството ти се чувстваш по различен начин вътре в него. Съвсем нормално е, навлизайки в едно нещо, да видиш колко си далече ти от онези, които правят с лекота нещата на сцената. И тогава почват да идват тези страхове. Това е като една вълна – все едно си стигнал най-долу на вълната и трябва да продължиш нагоре. Трябва да намериш в общи линии баланса.
Страхът няма да те залее, когато си подготвен, а подготовката е в самостоятелната работа на човека.
Свършва репетицията, започва самостоятелната работа. Отиграваш всякакви варианти, тоест така се подготвяш, че като стъпиш вече на сцената, да няма никакъв стрес. При мен стресът напълно изчезва в момента, в който вляза в театъра. И защо е това? Защото съм се подготвила и каквото и да се случи, аз мога да го очаквам.
Някога били ли сте неподготвена за представление?
Разбира се, че съм правила тази грешка, но имах достатъчно акъл и аналитичност, за да разбера, че това е най-несериозната грешка, която можеш да направиш. Това беше още в театралната паралелка. Помня, че имах един изпит, за който някак си си мислех, че ей така като duende ще ми дойде това, което ще изиграя. Изиграх там нещо – нищо и половина, и никога повече не си позволих да очаквам, че някакво duende ще ми се появи. То ще дойде, най-вероятно, но когато вече си построил основата на къщата. Не можеш да очакваш, че ще се яви прекрасна къща, ако нямаш основа.
Имате ли си любима реплика от моноспектакъла?
Може би най-тъжната ѝ реплика е: „Миналото стои на пътя ти там, където никога не е имало минало“. Тя не е имала нито минало, няма да има и бъдеще. Въпреки това не смятам, че излизаш от спектакъла мрачно натъжен. Харесва ми това, че аз не играя драмата на героинята. Аз играя нейната борба. А и всеки път го играя толкова различно…
Как успявате винаги да играете по различен начин?
Малко след премиерата, когато вече всичко улегне в мен, нямам усещане, че играя този спектакъл. А животът – той непрекъснато се променя. Ти излизаш, имаш определен текст, ще минеш през зададените ситуации, но аз не си подготвям предварително как ще ги изиграя. Не че са някакви брутални разлики, те са вътре в детайлите, разбира се. Важно е да усещаш, че го живееш това нещо тук и сега и то за теб е неочаквано. Например има епизод, който преди си изиграл през смях, а този път ще го изиграеш през зъби, с неприязън. Просто понякога сменям настроението, с което е била заложена да се изиграе дадена реплика или епизод.
Смятате ли, че „Глас“ може да е мост между публиката и оперното изкуство?
Да, да, възможно е. В „Глас“ определено става въпрос за отношението на моята героиня към оперното пеене, което в нейното съзнание е свръхизкуство, което изисква да бъде изпълнено свръх. Това всъщност е едно от големите й притеснения. Това е моторът, който я кара през цялото време да говори и да разказва. Защо? Защото тя умира от страх, че ще излезе да пее за първи път на сцена. Защото тя самата си има едни определени жалони, които иска да постигне. На нея ѝ е ясно, че ще пее пред неука публика, което още повече я дразни, разбира се, но тя цял живот се е подготвяла.
Някога чувствали ли сте се неразбрана от публиката, както героинята Ви в „Глас“?
Понякога има публика, която виждаш, че не е на нивото, на което си се надявал. Знаеш ли по какво го разбираш? По реакциите им на смешните моменти. Когато чуеш, че публиката се смее на най-елементарните смешки, си викаш: „Охо, тука имаме едно ниво… детскоградинско, да кажем“. Но салонът никога не е пълен само с един вид хора. Може да има десет души, които са дошли да гледат точно този спектакъл, това да ги вълнува. Ти си не си излязъл на сцената да съдиш публиката. Можеш да отчетеш, че днес нивото е по-незапознато с театъра, но ако тези хора отидат на още десетина представления, нивото ще се вдигне. Значи, ти имаш задачата, без да сваляш собственото си ниво, да покажеш на тези зрители, че театърът е живо, интересно изкуство.
Така че ние не съдим публиката. Ние сме тези, които дирижираме в момента. Добрият диригент трябва да намери точните жестове, за да поведе, в случая публиката.
Билети за „Глас“ може да купите тук.
Още текстове за театър може да прочетете тук.
Илюстрация: Калин Станев
Вашият коментар