“Принцеса Мононоке” е от филмите, променящи мирогледи. Не те учи на морал, а показва състоянието на света ни. Още с първия кадър на мъгливите планини усещаш през екрана полъха на пропитата с дъжд гора. Филмът лесно взе дъха на осмокласника аз. Тогава, неинтересуващ се от нищо и с никакви проблеми, случващи се около нас, “Принцеса Мононоке”, макар и фентъзи, ме удари и ме върна обратно в реалността. Показа ми как изглежда истинската добрина, показа ми и също двете страни на жестокостта. Научи ме да гледам малко по-позитивно дори когато вътрешно вали силно.
„Принцеса Мононоке“ проследява пътешествието на принца воин Ашитака. Прокълнат от разгневен бог, той трябва да намери изцеление на запад. По пътя си среща Лейди Ебоши, изградила цял военен град за поход срещу природата и нейните духове. Среща и Сан – младо момиче, отгледано от вълци и борещо се в името на гората, за да я защити. Ашитака е изправен пред предизвикателствата да опази гората и нейните обитатели, да спаси хората от самоунищожение, но и да намери спасение за собствения си живот от проклятието.
Пътешествието на Ашитака е изпълнено с трудности. Всеки негов сблъсък припомня за всяко зло, което крие нашето, човешкото племе. През целия филм ни се напомня в какво можем да се превърнем, когато позволим да бъдем покварени. Ашитака вижда тези проблеми. Където предполага, че намесата му би могла да има резултат към по-добро, той действа. Всяко място, на което попада, е разкъсано от човешка алчност – бедни села; земи, опустошени от безчестни самураи; опожарени гори. Всичко това натрупва в сърцето на главния герой тъга и ярост.
Преди да тръгне на запад, оракулът на селото му заръчва да пътува с “очи, незатъмнени от омраза”. Когато се среща с виновника за опожарените гори – Лейди Ебоши – проклятието у него го подтиква да надигне меча си срещу нея. Волята на Ашитака обаче е по-силна и го възпира. Този момент показва две страни на филма. Първо – Ашитака е силно стоичен герой, непозволяващ емоциите да замъгляват преценката му и да наранява човешки животи и второ – проклятието служи като алегория за неговия гняв, както и този на самата природа в контекста на филма. Заради неуморното добро у него, Ашитака играе роля на моралната гледна точка в „Принцеса Мононоке“. Той е инструментът, подпомагащ останалите да стигнат до извисяване, в това число и самите зрители. Във филма хората са представени като коварна чума. Ашитака служи за напомняне, че позицията на човек в този свят е личен избор на волята му. Дали ще си част от злото, в каквато форма и да е то, дали ще позволиш на меча ти да разсече човека срещу теб или ще спреш замаха на оръжието си – това решение на твоя дух.
От друга страна, на фронта имаме Сан. Тя е отгледана от вълк бог, редом с други две вълчета. “Сан” на японски означава “три”, което показва, че тя е третото. Сан е дива, необуздана, импулсивна, оставяща се на гнева ѝ да я води във всеки сблъсък. Тотален контрапункт на Ашитака. Той вижда този неин проблем и знае, че това би коствало живота ѝ, както и този на гората. Без някой да го моли, се впуска в нейното спасение, опитвайки да ѝ влее разум, но тя не слуша. Вълкът действа. Тя е едната крайност, мразеща хората и тяхното „мръсно“ племе. Затова трудно допуска Ашитака до себе си. Когато все пак се решава да го направи, то е защото усеща, че в него не присъства онова его, присъщо на „двукраките“.
Говорейки за крайности, трети интересен герой е Лейди Ебоши. Тя е суров лидер и свирепа жена. Води хората и града си със спокойна, но твърда ръка. Лейди Ебоши е другата крайност – иска заради заслепяващата си гордост да подчини неопитомяемото и да получи награда за това си користно действие – пари и статут. Не харесва системата наречена “кръговрат на живота”, която диктува как се върти животът на тази планета. Лейди Ебоши иска да измени системата по собствена воля, така че да не страдат повече хора, но това носи само още повече гибел. Насред цялата тази буря от омраза, Ашитака е хвърлен между тези две воюващи сили, тръгнали една срещу друга към масово изтребление. И тъй като е герой, който се опитва да помогне на всеки, той се впуска в една наглед невъзможна спасителна мисия да спре вечната война между човечеството и природата. Ашитака не е сляп за грозните черти на двата свята, но вижда и красотата в тях.
Хаяо Миядзаки, режисьорът на филма, споделя, че решението му – в добър човек да има зли сили – е символ на конфликта между доброто и злото у една личност. Допълва, че Ашитака е герой, към когото изпитва съчувствие. Миядзаки е пословично песимистичен към света на хората. Има дълбока неприязън към това как е изградена днешната ни реалност. Критиката му към съвременното ни общество отеква в почти цялата му филмография: “Наусика от Долината на вятъра”, “Подвижният замък на Хоул”, “Отнесени от духовете”, “Замък в небето”… Във всички тях е лесно доловима критика към човечеството и нашето алчно его. Често в неговите филми ставаме свидетели на опустошителни войни и се запознаваме с хора с неспиращ глад за богатство и надмощие, но сред тях винаги има поне по един безусловно добър герой, който служи като неопетнената гледна точка на морал и чисто благодеяние.
В “Принцеса Мононке” Ашитака е именно този герой. Миядзаки, макар и понякога черноглед, има вяра, че в хаоса може да се намери място за малко хармония и непоклатима добродетел. Тук са допирните точки между него и Ашитака. Японският майстор режисьор винаги вкарва позитивна нотка у героите си, за да носят същото добро и на зрителите. Във филмите му винаги пъстрите цветове доминират екрана. Студио “Гибли” са известни с прекрасните си пейзажи и магически реалистичните движения в анимациите си. “Принцеса Мононоке” допринася за тази слава. Монтажът от кадри на пътешествието на Ашитака е зашеметяващ. Слънчевите лъчи пробиват през облаци, които заливат долината с дъжд. Реките разсичат планини, а във водите им са се излегнали камъни, покрити с мъх. Истински предават усещане за пътешествие из магичен свят. Но както могат да те вкарат в такъв фентъзи транс, така са способни и да пресъздадат човешките оръжия, сеещи разруха, както и унищожителната сила на една война.
“Принцеса Мононоке” е изпъстрен с хуманен оптимизъм, но не крие и хорската злост. Самият Крал на гората е ходеща метафора за живот и смърт. Няма как да присъства смърт без живот или радост без омраза – омразата се появява, когато радостта бъде отнета и обратно – радостта се връща, когато омразата бъде изкоренена. Така и човешкият свят се нуждае от природата, а същевременно се опитваме да я заличим, защото е пречка на индустриализацията. Подобна гледка е и всеизвестното видео на Миядзаки, любуващ се на наглед обикновен залез, докато философства как истинската опасност от смъртта е, че след нея няма да залези. Но колкото и да се изтъкват ужасните човешки навици за завоевание, „Принцеса Мононоке“ цъфти именно от доброто, което присъства на екрана. В началото на филма се заявява, че черното проклятие ще погуби Ашитака, ако не го премахне. Имайки предвид, че това е откровена метафора за саморазрушителните омраза и гняв, човек лесно може да бъде повален от тях, но щом ги премахне, ще бъде свободен отново.
Плакат: Про Филмс
Още текстове на Емил Портарски може да прочетете тук.
Вашият коментар