Какво Ви привлича към един текст, за да го поставите?
Откровеният отговор е самото усещане за привличане. Един текст трябва да ме интригува, да си мисля за него, да се връщам периодично в мислите си към него, да има нещо неясно и някаква тайна вътре в него. Няма истински рационално обяснение. Изборите са интуитивни.
Накрая разкривате ли тази тайна, която е заложена в текста?
Не мога да кажа, че разкривам тайна, а по-скоро самият текст съдържа много възможности в себе си, които на пръв поглед стоят неясни. Това е истинско пътуване, ако човек се занимава сериозно с това, което прави – предизвиква себе си, оспорва някои свои нагласи.
Хубаво е един текст да те предизвиква. Хубаво е да ти е труден, за да може да се сбиеш с него във всеки смисъл на думата.
Особено когато става въпрос за такова безспорно произведение, каквото е „Трамвай „Желание““ на Тенеси Уилямс. Не може да подхождаш само с възхищение, а трябва да има и моменти на сблъсък, за да ти се изясни. Тенеси Уилямс е интересен автор, защото в него има крайности. Има нежност, има бруталност и жестокост, има несъвършенства от чисто човешко естество и част от текстове му са негов опит да се помири със самия себе си и да прости на самия себе си. А ние през тези текстове най-вероятно правим същото. Това е вид терапия за артиста, под артиста имам предвид режисьора и композитора, и актьорите. Човек се връща периодично към теми, които го занимават и стоят в него по един или друг начин. Именно тези текстове са начин да задаваш въпроси и да търсиш отговори за твоето си съществуване и битие.
Когато става въпрос за поставяне на текст, който е безспорна класика, къде може режисьорът да сбърка?
Не знам какво означава да сбърка. Според мен може да сбъркаш, ако използваме тази дума, ако абдикираш от себе си.
Както и ако опиташ обратното – да подчиниш този текст само на собствената си природа. Режисьорът би трябвало да има любопитство към една чужда територия, за да може да предизвиква себе си и да открива неща за себе си, а не да взима едни текстове и да си ги прави както той си знае, да ги подчинява, да ги смила, да маха пасажите, които не са му удобни. Ако пък обаче се опиташ да останеш верен на автора, това „верен на автора“ става коварно разсъждение, защото всеки художник, всеки драматург, всеки човек, който се занимава с творчество, има неща, които залага съзнателно и неща, които залага абсолютно несъзнателно. Един режисьор, както и актьорите, понякога възпаляват драматургични артерии и разклонения, които вероятно авторът съвсем несъзнателно е заложил, но те съществуват. Ние като човешки същества само си мислим, че знаем какво правим, но всъщност действаме много несъзнателно. Това е и част от темата, която ме занимава в „Трамвай „Желание““. Има някакви по-едри и подводни течения, които те хващат, завличат те и рационалното вече не струва и пет стотинки.
Кого чувствате по-близък до Вас по характер – Бланш или Стенли?
Не гледам персонажите от пиесата като категории. Не се усещам по-близък до единия или до другия. Не се припознавам в тях изцяло, а по-скоро всичките персонажи създават свят, който е плътен и краен, каквито сме всички ние като човешки същества. Хората обичаме да слагаме етикети, но всъщност, когато влезеш в близка дистанция, разбираш колко сложни сме. Ние сме конструкция от толкова взаимноизключващите се неща и това винаги ми е било интересно, изследвал съм го и в други мои постановки.
Напоследък поставяте пиеси с ярки женски действащи лица – „Отблизо“, „Госпожица Юлия“, „Трамвай „Желание““. Как си го обяснявате?
Това е въпрос, който изникна и в мен преди няколко дни. Самият аз не мога да си отговоря. Например в „Госпожица Юлия“ за мен тя не е само жена, а човек. С художника на спектакъла, Никола Тороманов, в началото съвсем съзнателно я обличаме в мъжки костюм. Така че не просто жената, ами човекът е фокусът на моето любопитство и светът, в който живеем.
Колко пъти преди сте искали да поставили „Трамвай „Желание““?
В един момент, по стечение на обстоятелствата, по линия на мой вътрешен импулс, усетих силна потребност да направя този текст. Говорих с ръководството на Младежки театър „Николай Бинев“ в лицето на Михаил Байков и Делян Тодоров, от тях получих уверение, че можем да си партнираме и те създадоха условията представлението да бъде направено. Чаках две-три години докато се осъществи този проект, но същевременно един режисьор трябва да бъде активен. Не може да си позволи да чака. Трябва да се опитва да създава ситуация да бъде реализирано представлението. В 99% от случаите, по време на обсъждането с директора на даден театър относно съвместната ни работа, предложенията за текстове идват от мен.
Как сте задържали този импулс за „Трамвай Желание““ две-три години?
Под импулс имам предвид нещо, което изведнъж се ражда в теб, но не угасва. Не е да ти се дояде сладолед и след два часа да си кажеш, че не ти се яде. Друг вид потребност е. На друго ниво е. Тенеси Уилямс ми е много интересен и със сигурност бих искал да поставям други негови текстове в бъдеще.
Усещахте ли напрежение или притеснение от някого от актьорския състав по отношение на ролята им?
Не мога да отговоря от тяхно име. Всеки, който се занимава с изкуство, е уязвим, когато трябва да разкрива себе си. Персонажите от „Трамвай „Желание““ дават възможност точно за това – зад маската на персонажа да говориш за себе си. Така че ми се струва естествено да се чувстваш несигурен в някои ситуации.
Има ли въпрос, който не бихте искали да Ви задават по време на репетиции?
Ако има такива въпроси, които не искаш да ти се задават, това означава, че ти самият не участваш съвсем откровено в процеса. Трябва да можеш да отговаряш на всички въпроси, стига те да не се превърнат в дървено философстване. Когато се предозира с тях, тогава изчезват и интуицията, и творческата среда. Трябва да си готов да отговаряш на въпроси, които оспорват замисъла, предизвикват те, поставят под съмнение някои твои решения.
Докато гледах представлението, останах с впечатлението, че има ноар усещане в него. Търсен ли е подобен ефект върху зрителя?
Не, не съм търсил подобен ефект. Образът се изгражда от комбинацията на режисьор, художник, композитор и актьорите. Така че това е някакъв колективен образ. Не съм си поставял за цел да има референции към филм-ноар или нещо подобно.
Какво искахте да е присъствието на музиката на Калин Николов в представлението: като поддържащ персонаж или за преход между сцените?
Музиката в един спектакъл има драматургична функция, така че тя не може според мен да е притурка към действието. Става въпрос за още по-сериозно и по-крайно вглеждане в най-вътрешните движения в човешката душа. Музиката е велико изкуство. Тя попада право в сърцето, независимо дали си интелектуалец, или абсолютно необразован. Точно затова за мен музиката е важен драматургичен елемент. Често изграждам, особено в последните си постановки, някои сцени около музиката. Използвам я не само като среда, а като драматургичен персонаж, който провокира, вдъхновява и осветява скрити пространства.
Правите ли промени след премиера?
Правя, да. Засега в „Трамвай „Желание““ не съм замислил промяна, но от дистанцията на времето мога да кажа, че за страшно много мои спектакли, дори след една, две, три, четири, пет години съм правил промени, защото изведнъж виждам нещо, което би добавило стойност или пък пропусната възможност, или пък по някакъв начин времето ти проговаря и те подтиква да провериш нещо ново спрямо днешен контекст.
Може ли да ми дадете пример?
В „Отблизо“, на финала един от персонажите има дълъг монолог, който преди два дни променихме. Предложих да се счупи четвъртата стена и да се отправи изцяло към зрителите, даже да се излезе от персонажа, актьорът да говори почти от свое име. И последната реплика в представлението отново да не бъде към другия персонаж, който го слуша в този момент, а към зрителите.
Колко време е необходимо да продължи да се играе на едно представление, за да може да има свой собствен живот?
Няма конкретен отговор. Едно представление от момента, в който влезе в контакт с публиката, то започва своя живот. Това е нов етап в неговото развитие. Зависи и как самите актьорите се отнасят и дали се грижат за самото представление. Дали режисьорът също се грижи за това представление. Също така зависи и с какви хора се среща представлението, колко често се среща. Няма адекватен отговор на този въпрос, различно е. Но едно представление е като живо същество и на някои им се отразява добре времето, узряват, израстват, развиват се, откриват се нови възможности, стига се до точки, до които не си успял да стигнеш преди. А за други е обратното – започват да умират, развалят се, отклоняват се от първоначалния замисъл.
Имали ли сте подобен момент, в който сте гледали свое представление и сте забелязвали, че започва да умира?
Всеки режисьор минава през това, защото представлението има свой живот и ако ти усещаш, че има отклонение от голямата цел, че най-важните линии вътре са се разместили или са се амортизирали, трябва да се инвестира енергия, за да можеш да го върнеш. Даже не толкова да го върнеш, а да го преместиш и да му дадеш нов тласък.
Какво научихте за „Трамвай Желание“ от позицията на режисьор, който вече е поставил пиесата?
Не знам дали съм знаел нещо съществено за „Трамвай „Желание““, освен факти и биографии. Това е като среща с човек. Мога да слушам за някого и да ми се обяснява какъв е, колко е не знам си какво и изведнъж се срещам с този човек и разбирам от близка дистанция за какво става въпрос. После евентуално следват още по-близки отношения и там започвам да разбирам още повече за този човек. Така че ти трябва да се срещнеш с даден текст, да влезете в близък контакт, за да можеш да започнеш да формираш заключения и да има усещане за самата драматургия и персонажи. Макар че персонажи е доста общо понятие. Персонажът оживява през конкретния актьор и режисьора. Не мисля, че трябва да се стремиш към някаква конкретна общоприета нагласа. В такива текстове има ограничено поле на интерпретации, но всъщност дават и разнообразие от възможности да се отклониш от очакванията какво трябва да бъде. Не трябва да се съобразяваш твърде много, че даден персонаж трябва да бъде точно такъв, какъвто повечето хора си мислят, че трябва да бъде. Мисля, че може да тестваш, да провокираш и да подхождаш дръзко в някои ситуации.
Кое е най-голямото отклонение на персонаж, което сте правили откъм общоприето мнение за него?
Нямам конкретен отговор, защото човек не го чувства като отклонение. Много рано в моя живот осъзнах, че всичко, което се говори за един човек, не струва нищо, докато ти не се срещнеш с него, не се запознаеш с него и не разговаряш с него. Пиесите са нещо подобно – не може да се отнасяш с тях спрямо нагласите и очакванията и натрупванията по линията какво трябва да бъде. Трябва да влезеш в контакт с тази пиеса.
Билети за „Трамвай „Желание“ “ може да купите тук.
Илюстрация: Елис М.
Още текстове за театър може да прочетете тук.
Вашият коментар