В „Мъртва хватка“ острият хумор и галещият ухото джаз са фон на градиращото напрежение, а стереотипите за „перфектен холивудски трилър“ потъват в мъгла от главозамайващ цигарен дим. Една действителна криминална история излиза от архивите на 70-те, за да предизвика още веднъж медийното внимание. Под режисурата на Гас Ван Сант случаят се превръща в сатиричен прочит на съвременните социални тенденции.
През февруари 1977 г. в Индианаполис, САЩ, гражданинът Тони Кирицис отвлича сина на ипотечния си брокер, като завързва за врата му пушка със самоделен спусъчен механизъм, т.нар. „мъртва хватка“. Всеки евентуален опит на полицията да посегне на похитителя би означавал смъртоносен изстрел в тила на похитения. Защо Кирицис полага всички тези усилия по замисъла на покушението? Движен е от гняв, чувства се предаден, вижда несправедливост в действията на ипотечната фирма спрямо „малкия човек“. Иска не само пари, но и публично извинение заради накърненото си достойнство.
В ролята на Тони Кирицис влиза Бил Скарсгард, чието превъплъщение е като фина бродерия – изпипано до най-малкия детайл. Самият Скарсгард споделя в интервю, че първоначално не е бил сигурен как да подходи към образа, така че да го пресъздаде достатъчно достоверно и да компенсира липсата на визуална прилика с похитителя. Гас Ван Сант обаче заявява, че не търси сходство във външния вид и именно Скарсгард е актьорът за тази роля. Опитният му режисьорски инстинкт не го предава, защото младият талант овладява езика на тялото, избухливостта и жаждата за медийно внимание на персонажа. Вдъхва на образа живот, като си играе с нюансите на характера – на моменти нелеп, несръчен, а понякога – внезапно чувствителен и учтив към околните.
Динамиката между похитител и похитен е движеща сила на наратива и в този смисъл заложникът (Дейкър Монтгомъри), син на корпоративния магнат М. Л. Хол (Ал Пачино), докрай градира напрежението, свойствено за човек, очакващ смъртта всеки момент. Неговото хладнокръвие и стоицизъм обаче са противотежест на приливната ярост на Кирицис (Бил Скарсгард), което прави персонажите на двамата актьори успешни екранни партньори.
Третият ключов образ, чието присъствие е осезаемо и търсено винаги и навсякъде, е своеобразен двигател на действието, макар и не от плът и кръв. Става въпрос за събирателния образ на медиите. Тяхното внимание е не просто желано, то е най-съществената част от плана на Кирицис. Имайки функцията да служат на обществения интерес, те разполагат с необходимите средства, за да достигнат до масите и да им влияят. Те би трябвало да предоставят трибуна, където гласовете на онеправданите и обвинените за ощетители да звучат с еднаква сила, докато аргументите (събрани прилежно и изложени критично) да послужат като везна, чрез която обществото косвено да премери фактическата сила на двете страни.
Националните телевизии и радиото са средата за посланието на Кирицис. Въпросът не е просто финансов, а принципен, доколкото похитителят се чувства унизен от безскрупулните бизнесмени. И докато медиите, отразяващи престъпното деяние, се радват на високи рейтинги, се оказва, че изповедта на престъпилия закона предизвиква съчувствие от средностатистическия американски гражданин. От потенциален убиец Кирицис се превръща в любимец на народа и застъпник за правата на „бедния, изкарващ прехраната си с честен труд“ обикновен човек, отритнат от системата.
Редно е да се отдаде дължимото на естетския музикален съпровод на лентата. Музиката е не просто фон, а още един съществен елемент от механизма, движещ наратива. „Гласът на Индианаполис“ е кадифеният басов тембър на радиоводещия Фред Темпъл (Колман Доминго), който зарежда действието с джаз и поезия, а освен това е и идол на Кирицис. В някои сцени песните подчертават абсурдността на ситуацията, която е повече екранно зрелище, отколкото отразяване на зловещо социално явление.
Цветовете и композицията на кадрите предават духа на класическо криминале от 70-те, тип „Кучешки следобед“, наситени са с мистерия и драма. Постоянно се размиват границите между репортерски кадри и филмови операторски техники. Динамичното движение на камерата съчетава мокюментъри и сериозно кино, историческа достоверност и художественост.
Макар атмосферата да е седемдесетарска – декор, костюми, информационни канали, музика, няма и нотка „ретро“ привкус в социалните проблеми, които придобиват ясна форма под режисурата на Ван Сант. Отчуждение между граждани и институции, озлобление от изострящото се обществено разделение и липсата на взаимно уважение, хищнически глад към материалното, потъпкване на човешкото в човека – в себе си и в другия. Мостът помежду ни се руши и когато единствените опити за възстановяването му са мотивирани от користни и егоистични подбуди (гледаемост, съхраняване на личен престиж и богатство), усилията са обречени на провал. Тогава опасността да попаднем в мъртва хватка расте стремително. Навярно днес тя е дори по-осезаема от преди петдесет години.
Кадър: PRO8 Film Distribution
Още текстове на Йоана Кънчева може да прочетете тук.
Вашият коментар