Екатерина Велева е млада актриса, чийто първи амбициозен проект е „Сянка“ – моноспектакъл, в който тя, освен че е единственият актьор на сцената в зала 2 на „Топлоцентрала”, е и режисьор, и автор на представлението. „Сянка“ проследява творческите търсения и съмнения, с които се сблъсква всеки тепърва прохождащ актьор в необятния свят на изкуството. Повече за „Сянка“ и Екатерина Велева може да научите в интервюто долу.
Виждаме ли персонаж на сцената, или си напълно себе си?
Това е един от интересните аспекти на „Сянка“ – аз наистина играя себе си, но себе си от миналото – предизвикателствата, с които е трябвало да се сблъскам тогава. Пък и сега продължавам да се сблъсквам с тях просто под друга форма. Те вече не са толкова свързани с танцуване и креативност, създала съм си поле на изява, но общочовешки трудности все още има. Бих казала, че играя себе си, което е и сложно, и лесно, но на мен ми идва естествено.
Кое му е сложното и кое – лесното?
Сложното е, че когато си сам вкъщи, където се развива цялото действие в „Сянка“, не правиш винаги интересни неща, понякога движенията и жестовете ти са минималистични или пък нелогични, докато когато си на сцена, някак си трябва така да структурираш цялото действие, че зрителят да го разбере и да му бъде интересно през цялото време. Това ми беше малко трудно, защото хем играя себе си в стаята си, хем съм пред публика и трябва да говоря, така че да ме чуят, но в същото време аз говоря на себе си и точно този елемент логически ми беше сложен. Когато ме погледне театрален режисьор, прозира точно това ограничение – не можеш да си прекалено естествен на сцената. Там няма място за малки жестове, защото зрителят няма да ги види. Трябва да има някаква яснота в тези моменти и да си призная, понякога не се справям с това. Имам нужда да съм натурална на сцената и когато усетя, че не съм, се чувствам сякаш преигравам. Предполагам с повече опит този проблем ще изчезне и ще имам повече самочувствие да импровизирам.
А защо реши това да е историята на твоя моноспектакъл – една вечер в стаята ти?
Последните пет години ми беше голямо предизвикателство да се справя със страховете си, с перфекционизма, със съмненията. Да, аз съм завършила театър в Нов български университет, но точно тези лични тревоги ми пречеха да съм на сцена и да се чувствам удовлетворена от себе си като актриса и танцьор, тъй като след това се прибираш вкъщи и обмисляш всяко движение и всяка дума. Много от времето тогава прекарвах в стаята си, мечтаейки, но същевременно и не правех достатъчно, за да стигна до тези мечти. Превърна се в някакъв кръг – тренираш и репетираш у дома, но не правиш следващата крачка, криеш се от това да действаш. Започваш да отлагаш. Казваш си: „Като завърша, ще стана актриса. Като попадна на еди-кой-си режисьор, ще стана актриса…“, продължаваш да отлагаш, защото искаш да се чувстваш подготвен за този момент, когато ще бъдеш забелязан. Но това чакане не бива да продължава вечно. Затова предпочетох да разкажа коя съм, да покажа историята си, пренасяйки я на сцена. Танцът е голяма част от моя живот и исках да го включа в театрална форма. И по-точно – танцът като импровизация, а не като хореография.
В „Сянка“ всеки танц е импровизиран.
Драматургично обаче, докато пишеше текста, как избра в кои моменти да включиш танците?
Интересен въпрос, досега не ми го бяха задавали. Чакай, да си припомня тази част от процеса… Мисля, че имах много ясна визуализация за декора, какъв да бъде, какво да се случва като действие в него и когато писах текста и подреждах сюжета, бях сигурна, че искам историята да завърши с танц и да има танц, когато персонажът е на масата и се е замечтал – мислите се превръщат в танц; извън тези два момента, исках да включа и фламенко. Идеята ми дойде благодарение на Елена Панайотова, която една година по-рано беше направила уъркшоп по фламенко. Именно след него започнах работа по „Сянка“ и си казах, че няма как да не включа и този танц. Отделно и в периода, за който се разказва в представлението, аз бях влюбена в испанската култура.
Има и препратка към Бергман по време на представлението…
Не е точно препратка. Не мисля, че съзнателно съм се вдъхновявала от другаде за „Сянка“. По време на обучението ми в НБУ, работехме известно време по Бергман, но това бяха лекции, които понякога пропусках. Искаше ми се да работя такъв тип по-психологически театър, но се притеснявах твърде много.
От какво си се притеснявала?
Искам на сцената да бъда искрена, обаче тогава все още имах много голяма сценична треска. А когато тялото ти е под стрес, не можеш да се отпуснеш и да си творчески спокоен и уверен. Връщайки се към предишния въпрос, не съм търсила толкова вдъхновение за сюжета на представлението, колкото театралния език, чрез който да разкажа тази история.
Откога си имала тази сценична треска?
Като малка нямах толкова, може би чак в гимназията се появи. На седемнайсет години за първи път хванах текст в ръка пред режисьор. Ръката ми трепереше толкова силно, че не можех да прочета какво пише. Опитах се максимално да остана концентрирана след този момент и година по-късно, когато попитах режисьорката от вокално-театралната формация дали има подобрение, тя призна, че е било огромно, направо значително. Сега с появата на „Сянка“ много по-лесно преодолявам този тип притеснения.
Дълго време съм се опитвала да бъда идеална, да изглеждам перфектно – как говоря, какво казвам, какво правя, но тогава според мен се губи връзка с това коя съм аз наистина.
Кое беше най-голямото предизвикателство, свързано с поставянето на „Сянка“?
Да напиша текста. Преди това бях отделила бюджет за драматург, обаче драматургът така написа текста, че беше много театрален и с персонаж, който просто не е мен. Докато аз очаквах друго и реших, че трябва да се заема сама да напиша спектакъла – върнах се към периода с онзи кръговрат, за който ти бях споменала и започнах да си записвам какво ми се е случвало, как съм се чувствала тогава. Няколко седмици преди премиерата на „Сянка“ имах репетиции и на друго представление, което пък се изигра за първи път два дни преди „Сянка“, така че за моноспектакъла ми останаха само два свободни дни, в които да го „построя“ на сцена. Изключително съм благодарна за подкрепата и помощта в осъществяването на представлението на регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала”, както и за работата на композитора Добромир Кисьов, на сценографа Петя Иванова и на Надя Петрова, която е координатор на „Сянка“. Освен това участват с гласовете си Вера Неделчева, Калина Хинкова и Мина Стойчева. Мисля, че всички заедно, успяхме да сътворим едно красиво и стойностно представление.
Как се променя представлението с всяко следващо изиграване?
Всеки път е различно, защото всеки път съм „в момента“. Част от текста, който говоря, е импровизиран, действията и танците ми – също. Понякога някой елемент куца, но следващия път го подобрявам, което пък става за сметка на друго, но това е изцяло мое усещане, не знам дали зрителят го чувства по този начин.
Никога не знам кой ще бъде моментът, в който емоцията ще се появи.
Премиерата беше свръхемоционална, докато сега вече съм по-спокойна и уверена, което ми позволява да експериментирам повече с представлението и да го подобрявам.
Какво ти се е искало да знаеш още преди премиерата на „Сянка“, за да си още по-уверена от самото начало?
Може би ми се иска да съм имала повече актьорски опит, защото заради притеснението ми да говоря пред публика, повече съм наблягала върху танцуването. Танцът е моето сигурно място, в което като вляза, имам повече самочувствие. За разлика от например да правя импровизации, докато говоря. Иска ми се да бях прекарала повече време в университета, в което да усъвършенствам и тези мои умения, но в крайна сметка „Сянка“ за мен си остава една постоянна тренировка – това е моето начало, с което да заявя себе си в артистичния свят. Не е идеално, но докосва зрителите. Оттук нататък ми остава само да надграждам върху това.
10% от цената на всеки закупен билет за „Сянка“ отива в подкрепа на фондация „А21”, чиято дейност е в сферата на борба срещу трафик на хора, и сдружение „Деца с онкохематологични заболявания”.
Билети за „Сянка“ може да купите тук.
Илюстрация: Бори Н.
Още текстове за театър може да прочетете тук.
Вашият коментар