Коя е любимата ти част от актьорската професия?
Целият репетиционен процес – от работата на маса през първите крачки към откриването на ключа към дадена роля. През всичките грешни посоки, в които се тръгва, всичките различни опити и цялата подготовка. Обичам да навлизам в авторовия свят, да се запознавам с различните герои и да ги опознавам колкото мога повече. Когато работя върху някоя роля, често се опитвам и в моето ежедневие да инкорпорирам елементи, които може би този персонаж би правил в своето. Това пък прави моето ежедневие много по-цветно и различно и смятам, че ми помага за изграждането на образа. Също така една от най-хубавите страни на професията е партньорството. То е същинско удоволствие.
Когато се подготвяш за дадена роля, търсиш персонажа вътре в себе си или в хората около теб?
Зависи от ролята. Например в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ търсех Маргарет в други хора, защото с нея нямаме допирни точки. Не мога да я изкопая от себе си. Смехът ѝ намерих от една определена жена, а походката ѝ – от известна личност, която наблюдавах във видеа в Интернет.
Дълго време ли ти отне да намериш Маргарет?
За мен работата никога не приключва с премиерата. Маргарет ще продължава да ми изниква и аз ще продължавам да я откривам. Когато например някоя жена до мен запали цигара, възможно е да видя някой нов маниер на Маргарет. Това важи за повечето ми роли. Затова хората казват, че актьорската работа продължава двайсет и четири часа в денонощието.
Усещаш ли още докато си на сцена, че се справяш добре или равносметката идва по-късно?
Аз съм много самокритична и не знам дали някога съм си казвала, че съм се справила добре. Докато съм в действието, най-грешното и даже най-вредното е да си давам самооценки. Най-важното е да потъна във взаимоотношенията с партньора на сцената, да не мисля за себе си, а да мисля за него, за задачата си и какво искам да постигна спрямо този човек. Относно това дали се появява равносметка по-късно, да, естествено, но аз рядко оставам доволна и смятам, че винаги може да се свърши допълнително работа.
Откъде идва тази самокритика?
Тя е неизбежна, когато искаш да даваш най-доброто от себе си. Не произтича от неувереност, а от желание за развитие и изкуството, което правя, да бъде максимално добро.
За трети път работиш със Стайко Мурджев. Какво харесваш в него като режисьор?
Първо – анализът на маса със Стайко Мурджев е изключително интересен, подробен и задълбочен. Винаги дълбаем в авторовия свят, запознаваме се с цялото му творчество. Дава ни се допълнително литература за четене и филми, които да гледаме. Обсъждаме, търсим, това за мен е ценно и вълнуващо. След това, когато започнем да строим самия спектакъл, след като сме минали подробния анализ, наистина е по-лесно. Също така харесвам, че Стайко дава конкретни задачи на актьорите. Аз във всеки един момент зная какво правя и няма как да се изгубя или да се объркам.
Какви филмови препоръки имаше за „Котка върху горещ ламаринен покрив“?
Гледахме класиката от 1958г. с Елизабет Тейлър и Пол Нюман, което по принцип би могло да бъде вредно, но в случая се оказа полезно, защото те двамата носят духа на времето си. Елизабет Тейлър носи своята женственост абсолютно неподправено и имах нуждата да я видя, защото това беше едно от нещата, които ме затрудниха в Маргарет – да извадя на показ своята женственост, която не владея особено добре.
Как все пак успя да я покажеш?
Не знам дали съм успяла, това е път, който трябва да продължа да вървя. Честно казано започнахме през гротеската. Преигравах тази женственост, преигравах походката, преигравах маниерите, защото както Стайко Мурджев се изрази – аз съм Емил от Льонеберя на токчета. А Маргарет е котка, а не Емил от Льонеберя. От ден едно на сцена репетирам на токчета и с рокли, вместо с маратонки и анцузи, както съм свикнала по принцип.
Според теб Маргарет обича ли Брик?
Това е ужасно труден въпрос. Прекарахме доста време с екипа в разговори защо те са заедно, защо тя не го напусне, животът е пред тях и двамата имат възможност да променят хода на живота си…
За обич не знам дали става въпрос, но за надмощие – със сигурност. Тя иска да се закрепи за него. Иска да го хване и да не го пуска.
Въобще мисълта да го пусне, означава тя да загуби. Така че тук става въпрос за по-сложни отношения от това дали се обичат, или не.
Приятелят ти също е участвал в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ преди години в ДТ „Невена Коканова“. Обсъждала ли си с него твоята работа по пиесата?
Това е наистина една смешна случайност. Той игра Гупър, братът на Брик. Още преди да започна репетиции, страшно се развълнува. Може би дори малко повече от мен, защото по-добре знаеше какво ме очаква. Бях запозната с текста, но дори не подозирах в какви дълбоки води се хвърлям. По време на репетициите му разказвах всичко. Като човек, който е минал през текста, мисля, че му беше още по-интересно. Неговото мнение по принцип ми е важно, защото той винаги е болезнено искрен с мен.
Какво ти каза след премиерата?
Беше предимно положителен, което ме зарадва и дори изненада.
А усети ли, че има какво да промениш занапред в изпълнението си на ролята?
Усетих, да. Усетих нещо, което може би в себе си бих искала да подобря и то, надявам се, ще се случи в някакъв момент – малко повече увереност. Сякаш ми липсваше увереност на премиерата, защото за първи път влязоха чужди очи да ни гледат. Свикнала съм обикновено преди премиерата да идват близки хора на нещо като открито въртене. Но преди тази премиера нямаше такова. И други аспекти също възнамерявам да подобря. Няма нещо чак толкова конкретно, което бих променила, а по-скоро оттук насетне ролята трябва тепърва да заживее собствен живот, да улегне, да се променя по естествен начин. Публиката дава от своята енергия и няма как това, което правим, да не се модифицира. Задачите, действието, те си остават същите, но ролята започва да расте.
Коя твоя роля мислиш, че ти е „най-улегнала“?
М-м-м-м не зная…
Двори в „Игри в задния двор“?
О, не, в никакъв случай! Това е много яко представление, но все още не успявам да се отпусна в него. Иска ми се повече хора да идват да го гледат и да го играем по-често. Ролята, която ми е най-улегнала, ако мога така да се изразя, за която и да е било моя роля, е Манди във „Времето е спряло“ в театър 199 „Валентин Стойчев“. Просто защото я играя отдавна. Това е първият ми спектакъл и макар да нямах репетиционен процес, защото влязох на по-късен етап, усещам спокойствие и възможности за грешки и поправки, понеже мина доста време от първото изиграване. А и там си партнирам с наистина удивителни актьори.
Точно това се чудех – дали това спокойствие идва не само от многото изигравания, но и от партньорството с по-опитните ти колеги.
Не е чак толкова опитът на партньора на сцената, а отдадеността му към конкретния спектакъл.
Когато знам, че партньорът ми е там за мен и аз – за него, това ми дава голяма увереност.
Лулу, Жулиета, Маргарет… Какво още искаш да ти се случи след като вече си влязла във вероятно най-желаните женски роли?
Никога не съм мечтала за роли, а за автори, теми, режисьори, хубави работни процеси. С удоволствие бих работила например Чехов. Не ме интересува дали ще съм Маша, Ирина, Олга, или случаен минувач. Работят ми се хубави текстове с големи теми от големи автори с интересен екип. А ролята каква ще е, няма значение. Също така ми се работят и пиеси на абсурда. Завършила съм в класа на проф. Ивайло Христов – няма как от време на време да не си мечтая за Йонеско и Бекет.
Ако след петнайсет-двайсет години ти бъде предложена отново ролята на Жулиета или на Маргарет, би ли приела и започнала целия процес по изграждане на ролята отначало?
Винаги, дори няма да се замисля. Директно ще скоча в тях. Тогава ще изплува толкова много, което не съм успяла да проумея, което дори да съм открила, не съм успяла да го осъзная. Тенеси Уилямс и Шекспир са автори, от чиито текстове цял живот ще можеш да откриваш нови неща. Вече втори театрален сезон влизам в ролята на Жулиета и с всяко следващо представление си давам сметка колко съм пропуснала и бивам заливана от всевъзможни различни думи, които ми отварят съвсем други светове. Всяко представление се получава различно и Жулиета е ценен опит за мен, защото именно тази роля ми показа, че работата започва тепърва след премиерата.
В предишно интервю си споменавала, че в „Ромео и Жулиета“ има конкретна сцена, която всеки път те притеснява да изпълниш. Продължава ли да го има това притеснение?
Да, винаги тази сцена ще бъде тежка за мен. Когато гостувахме с „Ромео и Жулиета“ на фестивала „Варненско лято“, на тази сцена се задейства противопожарната аларма. А точно тогава за първи път останах доволна от тази сцена. От друга страна, след този случай сякаш ми стана малко по-ясна.
В какво измерваш успеха?
Измервам го с онова чувство, когато се прибереш вкъщи, събуеш си обувките, свалиш си якето и седнеш на дивана. В такива моменти знам къде се намирам, знам дали съм тъжна, дали съм щастлива, дали съм добра и ако установя, че съм щастлива, добра и съм направила едно хубаво нещо, ето тогава се чувствам сякаш денят ми е бил успешен.
Билети за „Котка върху горещ ламаринен покрив“ може да вземете оттук.
Илюстрация: Калин Станев
Още текстове за кино и театър може да откриете тук.
Вашият коментар