От предишната ми статия за Марсел Янкович разбрах, че неговото изкуство няма да ме остави да спя спокойно. Ето защо се връщам към него. Анимациите му заслужават по-голяма популярност, отколкото са получили. На Янкович му отнемат повече от две десетилетия, за да завърши продукцията на „Трагедията на човека“. Затова знам, че каквото и да напиша, то ще е малко, но достатъчно, надявам се, за да пробуди интерес.
Сюжет
„Трагедията на човека“ е адаптация на драмата със същото заглавие от известния унгарски писател Имре Мадач. Сюжетът проследява историята на света, използвайки за отправна точка книга Битие, и стига до мрачна представа за тягостно бъдеще. Филмът изследва човека и неговите избори. Представлява една дуалистична космология, а първите герои, с които се среща публиката, са Бог и Луцифер. Дяволът настоятелно се опитва да убеди Създателя, че човекът рано или късно ще предаде Бог, за да заеме мястото му. Така започва историята на главните герои Адам и Ева. Те не издържат на изкушението и биват прокудени от райската градина.
Без Божията благословия, Адам и Ева са принудени сами да се справят с последствията от своя избор. Усъмнили се в Бог, те желаят да разберат какво им предстои да се случи. Луцифер, желаейки да докаже своята правота, им предлага да ги приспи, за да им покаже бъдещето. В техните сънища той събужда верига от видения, които предсказват историята на човечеството. Тя е пресъздадена в единайсет периода, като във всеки от тях Адам е главният герой. Той е онзи вечен, първороден образ, който носи идеите на времето, в което се намира. Върху него са запечатани главните характеристики на всяка епоха.
Тези съновидения започват от Древен Египет и Древна Гърция и приключват с много трагична прогноза за по-далечното бъдеще. Там предстои унищожението на човечеството и неговия дом – Земята. Като дете на всяко следващо време, Адам наблюдава своите нови вдъхновения и идеи да се развиват, но и да се радикализират, което бива последвано от постоянно завръщащо се разочарование. Човечеството не спира да преследва нови идеали, които разбиват мрака на предишната епоха, ала те са толкова ослепителни, че заслепяват и заблуждават. Това е трагедията на човешката история според Луцифер.
Впечатления
Това е един от най-амбициозните филми, на които съм попадала. Не само като послание, но и като визуализация на това послание. Всяка епоха е илюстрирана в различен стил, отговарящ на времето, от което датира. Така историята на Древна Гърция е представена чрез грънчарството. Египет чрез папирусите, Византия – мозайката. Тези решения правят впечатление, те създават съновиденията. Те затормозяват Адамовите мисли. Къде е границата между илюзията и реалността, психилидичното видение и действителното събитие, какво става с неговия вид в бъдеще, възможно ли е човек да постигне идеала си? Анимацията много добре създава този свят на яснота в изгубеното, на добродетел в подлостта, на отрицанието, което става зародиша на красотата. Това е историята на вечно завръщане чрез вечния образ на човечеството. Каквото и да става, човешката природа не може да изневери на себе си.
Неслучайно Янкович използва в „Трагедията на човека“ произведението на Моцарт „Реквием“ в Ре минор. Тази недовършена творба пасва идеално на недовършената човешка история. Скръбта, страданието и разочарованието се леят от нея. Тя се повтаря през целия филм, защото дори и след неговия край разказът никога не приключва: „Не е ли всяка минута край, но и начало“1
Адам преживява всички страсти, вдъхновения и падения на човека: от начина на живот в Древен Египет, „милиони за един“, до погрома на тази идея в Елада с надеждата за демокрация, добродетел и възвишени идеали. Но, ето че атиняните не се възползват от дадената им свобода и Адам се присмива на себе си за тази детска наивност, която е преследвал. Затова започва да желае свят, който не е в търсене на духовност, а на плътски удоволствия. Тук идва и третото съновидение за Римската империя, но както можем да предположим, то също няма щастлив край. Похотта и разврата не са отговора.
Прекалената сладост трови Адамовата душа и му се приисква сърцето му да изпита горчивина, покаяние, смирение. Християнството идва като отговор на идеалите за братство и равенство, но дали съдбата на тези възвишени идеи ще намери нов път? Какво остана от тази свещена религия на любовта и саможертвата – една извратена възхвала, разпиляна в дребни догми и противоречия. И така отново се завърта колелото за следващия копнеж на Адам. Нещо изцяло различно, което получава радикализирана форма в своя край. Свят без Бог.
Освен интерпретациите на миналото, двата вероятни сценарии за това, което предстои, са често срещани и познати. Единият от тях представлява нов утопичен свят, където различните държави и националности са заличени за сметка на единното общество. Има една огромна общност, в която индивидът не притежава власт и инициатива. Всичко се определя от общата воля. Хората нямат имена. Те са принизени до номера. Нещо подобно на ЕГН, ала още по-съкратено. Все пак имената, словото, изкуството, поезията са излишни на обществото. Това е време, лишено дори от една възвишена добродетел, в полза на величието на майката наука.
Сцените с музея представят феномена на умъртвеността. Там културата на миналото е в захвърлените вещи. Смачканото кенче от кока-кола, значка, на която пише: „Аз обичам Боб“, поставена до броеница с кръст. Това е един пуст свят, който не възприема любовта. Място, където самотата тържествува. Що се отнася до по-далечното бъдеще, то изобразява Земята, която е в нов ледников период, а малкото останали хора живеят на принципа – по-силният оцелява, той решава съдбата на по-слабия. Човечеството е достигнало своя предел. Тяхната молитва е проста: „Отдавна уж /съседите претрепах, но напразно -/ все нови се заселват, а тюленът/ едва се въди…/ да има/ по-малко хора, повече храна!“2. Адам се събужда от хилядолетните видения. Поставен е пред въпроса ако това е бъдещето на неговата раса дали да не постави край на дългата болезнена борба.
Филм, който не е за всеки
Масовият зрител би казал, че филмът е твърде религиозен, децата ще се оплачат, че е много скучен, артистите ще изразят своето недоволство от старата анимация. Може би всички те ще имат известна правота, но нека за момент заглушим този вой. Не сме ли всички хора, не живеем ли в един свят, не достигаме ли рано, или късно до едни и същи въпроси – комедия или трагедия е историята, да запазим ли уникалността си, или да се слеем с единеното общество, има ли съдба, или всичко е плод на свободната воля? Има ли смисъл борбата, ако смъртта те чака, за да те прегърне в своите обятия? Какво означава да бъдеш човек? Въпроси с личен отговор, но универсален характер. Ами ти, читателю? Какъв е твоят отговор?
Илюстрация: Елис М.
Още текстове на Виктория Димитрова може да откриете тук.
Вашият коментар