Защо предпочиташ режисурата пред актьорската работа?
С времето все повече се опитвам да разбера какъв тип театър ми е любопитен за изследване, какво ми е интересно и какво ми се работи. Режисурата дава по-широко поле за интерпретации и за задаване на конкретни въпроси, които мен ме вълнуват. С всяка изминаваща година тези въпроси стават все повече и това ме провокира да работя по-често като режисьор.
И преди „Най-високото дърво на земята“ си имал интерес към Иван Вирипаев. Какво харесваш в текстовете му?
Вирипаев е интересен автор. В неговите пиеси той създава по-различен драматичен конструкт от това, което познаваме в конвенционалната драматургия. Занимава се с големи въпроси, големи теми – от любов и смърт до заобикалящото ни по време на война; всякакви социални и политически деструкции, трусове и изменения, които все повече формират човек днес, все повече влияят на взаимоотношенията ни.
Защо от всички негови пиеси избра да поставиш „Най-високото дърво на земята“?
Харесва ми, че тази пиеса изследва темата за вината. Пиесата е конструирана по много добър начин. Започва с изследването на лична вина, тази на Бонч, персонажа на Петко Венелинов, и се стига до колективната – дали я поемаме, или не, вече е въпрос на допълнителна интерпретация. Вирипаев тръгва от общото към частното и от частното стига пак до общото. Този двойнствен процес, това отдалечаване на лупата, е нещо, което би трябвало да интересува и вълнува всички спрямо социалния и личния контекст, в който живеем.
Имаше ли опасност Бонч да се превърне в карикатура? Предвид коментарите в началото на другите два персонажа, Санди и Дороти, публиката можеше ли да приеме с насмешка неговата тъга още от първата му поява?
Чувството за хумор на тези две жени е по-вулгарно и остро, предполагам някой от публиката може да бъде с такъв тип настройка, това нещастие да бъде нещо, на което да се подиграва. Възможно е.
Има някои аспекти от пиесата, които заедно с актьорите в процеса осъждахме или им се подигравахме, но зад това, не чак толкова дълбоко, стоят тъга и болка, с които зрителят лесно би могъл да се идентифицира.
Някои моменти са забавни, но погледнато през по-голяма призма случващото се на сцената по-скоро би ме накарало да изпитвам съчувствие към Бонч.
Стремеше ли се по-вулгарният диалог между Санди и Дороти с езика, който се използва, да не изважда зрителя от представлението или предпочете да наблегнеш повече именно на него?
Всеки текст е форма на комуникация с публиката. Вярвам, че езикът е средство да общуваме със себе си, да разбираме себе си. Невинаги е добър и приятен. Невинаги носи удоволствие от онова, което чуваме. То може да ни дистанцира, да ни нарани, да ни повлияе, било то по положителен или отрицателен начин. Това е търсено от Вирипаев чрез буквално показване на средата, която ни заобикаля, представена именно от Санди и Дороти – остра, вулгарна, безпощадна, това е реалността. Харесва ли ни, или не, е друг въпрос.
Съгласен ли си, че това е гневен текст?
Мисля, че Вирипаев може да е понатрупал доста гняв, предвид това, че смени своята националност преди няколко години – от руснак на поляк, заради силната си антивоенна позиция. Може да се тълкува като гняв, но също има и доста самоирония, защото неговите персонажи често развиват дадена теза или идея и след това сами се отказват от нея. Например Дороти говори, че не можеш да промениш живота си, като отидеш от една точка към друга и накрая завършва с „всъщност, все тая“. Развива, развива, развива една тема и накрая сама я пренебрегва. Това дава на „Най-високото дърво на земята“ друг нюанс, вместо само гняв, сериозност или подигравка, ами има и чувство за хумор. Подходих към текста, както към всеки друг – максимално искрено и чисто, опитвайки се да стигна до сърцевината му, а там понякога е цинично и болезнено. Големите драматургии се занимават точно с тези по-грозни черти на човека и на света, в който живеем.
Може ли да се направи паралел между „Арт“, едно от първите ти режисьорски представления, и „Най-високото дърво на земята“ по отношение на това, че и в двата текста фокус са отношенията на трима приятели и един от тях проявява ексцентричност, към която другите двама се налага да се адаптират?
Не съм сигурен доколко персонажите от пиесата на Вирипаев могат да се определят като приятели. Ясмин Раза се фокусира върху конкретен проблем на приятелството в „Арт“, докато тук има взаимоотношения, които не е задължително да са приятелски. Хората невинаги ги свързва приятелството, особено в „Най-високото дърво на земята“ не знам доколко можем да говорим за това, колкото за обща среда, която персонажите споделят.
Как избра актьорите, които да участват?
Доверявам се на интуицията си. Гледал съм Бориса Сарафова-Черкелова, Биляна Георгиева и Петко Венелинов в други представления. Вярвам, че станаха доста добър екип и си подхождат. Откриха свой общ език за комуникация вътре в представлението, което намирам за много ценно. Всеки от тях намери нещо голямо за своя персонаж и резултатът от работата им е повече от достоен.
Как се осъществява независимо представление, което не е част от държавен театър?
Като част от независимия сектор все още трупам опит да работя по този начин с колеги и заедно да правим представления, които вълнуват, които искаме на нас самите да са ни интересни и да отговарят на света днес. „Най-високото дърво на земята“ съдържа всичко това и се надявам то тепърва да намери своя път.
Има ли теми табу в момента в българския театър?
Не знам доколко са табу, а по-скоро не се говорят толкова, колкото би трябвало или би ми се искало на мен самия. Театърът има сериозно социално значение и има теми, на които трябва да обръщаме повече внимание, особено от социално-политически контекст.
Какви теми например?
Няма конкретни, а просто повече да говорим за това, което ни заобикаля, вместо да се преструваме, че то не съществува или не ни засяга. Като общество мисля, че трябва да се движим заедно и да разрешаваме проблемите си заедно или поне да бъдем активни и единни в тяхното разрешаване. Театърът е място, което ни помага да правим това.
Какво е значението на независимите сцени в София в момента?
Независимият културен сектор е в лоша позиция. Най-скорошният пример за това е затварянето на SPAM Studios в Национален студентски дом – поредният акт, обезкуражаващ колеги от независимия сектор, които просто искат да работят и да правят изкуство в България. Когато отношението е такова, вместо да имаме повече предпоставки да правим театър, възможностите стават по-малко.
А защо артистите в независимия сектор биват толкова неглижирани?
С времето се е създало. Пренебрежението през годините вече дава резултат и се затварят все повече културни пространства – няма достатъчно финансиране за тях, няма достатъчно публика, представленията не са устойчиви.
Хората предпочитат да останат вкъщи и да гледат Нетфликс и НВО, вместо да отидат в непознато за тях пространство и да гледат спектакли, които на моменти може и да им се сторят странни.
Какво би било решението – да се играе на улицата пред хората ли?
Не знам дали е решение, може да ни ограби пък нас като артисти. Има такъв тип театър, но театърът е и пространството, и атмосферата, която се създава. Да, актьорът и думите са ключови, но театърът е много повече от това. За мен е различен свят, с други правила и закони, други взаимоотношения и връзки. Не е само ние да отидем при хората, ами и те трябва да проявят някаква форма на инициатива да търсят. Не знам колко често срещано е това в днешно време спрямо независимия културен сектор.
Може да следите за следващи представления на „Най-високо дърво на земята“ на сайта на сцена „Дерида“.
Още текстове за театър и кино може да прочетете тук.
Илюстрация: Йони
Вашият коментар