Още от самото начало е редно да се направи следното уточнение – не е задължително условие, щом даден филм е по книга, екранизацията да следва вярно първоизточника си. Може да го ползва като основа, но не и непременно като пътеводител. Най-малко, защото историята лесно попада под заплахата да е предсказуема. Именно затова адаптирането на една творба на кино език се нуждае от използването на съвършено различни средства, за да я определим като достойна. Най-лесният пример – „Сиянието“ на Кубрик. Шедьовър ли е? Да. Пренася ли дума по дума романа на Стивън Кинг? Общо взето – не. Още един случай, за да потвърдим, че не става въпрос за изключение – „Хамлет“ (2025). Надали сте чували дори за тази нова интерпретация, но тя поставя сюжета на Шекспир в днешен Лондон. Така че всеки режисьор има пълната свобода да прави какъвто филм пожелае, стъпвайки върху предишно произведение, стига с работата си да предизвика емоционалното, интелектуалното, а защо не и двете съзнания у зрителя. След като изяснихме тази тема, следва същинската част на текста.
„Брулени хълмове“ (2026) е разплакващо сладникав, самоцелно красив филм, който също толкова самоцелно и парадира с провокациите си. В сърцевината на историята си остава познатата любов на Катрин Ърншоу (Марго Роби) и Хийтклиф (Джейкъб Елорди). Но режисьорът на филма, Емералд Фенел („Момиче с потенциал“, „Солтбърн“), амбициозно превръща връзката между тези влюбени в грандиозна еротична приказка, без да разчита на голи сцени, за да събуди поквареното съзнание на гледащия.
Светът, който обитават нейните Катрин и Хийтклиф, е порочен, изпълнен с копнение да притежаваш друг човек и по-точно – да си господар на съществуването му. В такава атмосфера няма как да очакваме двамата влюбени да са невинни, чисти или каквито и да е било пуритански виждания да имат консервативните ценители на Емили Бронте. Не, „Брулени хълмове“ (2026) е плод на девствените фантазии на някоя тъкмо излюпила се в света на възрастните читателка на Емили Бронте. Самата Емералд Фенел признава, че тази адаптация се приближава до нейната визия за историята, когато е била на четиринайсет и е прочела книгата за първи път. И този подход си има както силните страни, така и слабости.
Първото впечатление е, че филмът има конкретната цел – да се влюбим в гледката от екрана. Всяка дреха, всяко помещение, всеки поглед – зрителят е безпомощен пред обаянието им. Очите на актьорите светят, музиката на Антъни Уилис, макар и да звучи прекалено познатото спрямо тази от „Солтбърн“, в комбинация с песните на съвременната поп икона Charlie XCX, напудрят още повече атмосферата. Но именно когато прозвучава „Chains of Love”, се усеща, че всъщност подобно на Катрин, която е попаднала в капана на лъскав, но бездушен брак, публиката, ако понечи да се замисли над видяното дотогава, рискува да осъзнае, че също се е озовала на прожекцията на такъв филм – лъскав, но бездушен.
„Брулени хълмове“ (2026) толкова много иска да ни впечатли с пищността си, с наситеността си на цветовете, с изгарящата страст във връзката между Катрин и Хийтклиф, че всъщност оставя най-важната си цел да се задуши – любовната история допреди поетичния си край не е представена искрено и докосващо. Обещава да бъде трагична, а се оказва мелодраматична. В първата си половина филмът не успява да ни покаже как пламва тази пагубна любов, защото е прекалено зает да разсейва зрителя с провокации – от откриващата си сцена до признанието на Катрин пред икономката Нели. Погледът на Емералд Фенел не ѝ е позволил да създаде задълбочена история. Режисьорката е била прекалено фокусирана как да я осъвремени, разчитайки, че характерите и пълнокръвното представяне на героите ще са следствие на средата, която ги заобикаля. Този подход все пак има едно предимство – елементите, заради които яростните привържениците на романа ще обвинят Фенел, че поругава книгата, всъщност се оказват на място във филма. Те си остават на някои моменти нарочно включени просто за да смутят, но това не ги прави излишни. Те са съвсем естествена част от света, изграден във филма и поради тази причина е по-логично да ги има, отколкото да си останат забулени.
От друга страна, Марго Роби и Джейкъб Елорди, макар и успешно да продават химията си по време на рекламната кампания на филма, на екран изобщо не са автентично влюбени. Катрин на Марго Роби е безкрайно сълзлива, уязвима и несигурна през повечето време, което пък противоречи на Катрин, която се наблюдава в ранните години, изиграна уверено от Шарлот Мелингтън. Детинското желание за абсолютен контрол и сляпата вяра, че може да направи света по свой вкус, се губят след като щафетата е предадена на Роби. Има няколко проблясъка за тези черти на характера на Катрин, но те си остават само в конкретни сцени. Затова през повечето време романтиката във филма не е „Ромео и Жулиета“, а клони към „Сън в лятна нощ“.
Хийтклиф пък е сведен до мокрия сън на момиче, погубило младостта си в девическо училище. Джейкъб Елорди се справя отлично с този аспект от задачата си. Мръсен, потен, космат или пък изчистен, нежен, подстриган – във всяка форма той ще преследва запленената женска част от публиката във въображението им. Дори когато действа неморално или се поддава на влиянието Катрин, въздишките по него и по Марго Роби няма да спрат. Но техните Катрин и Хийтклиф, макар че са безумно красиви, не са особено стойностни откъм съдържание. Приличат повече на порцеланови кукли, които и да седят на едно място, пак ще им се възхищаваме. Без своето обаяние обаче какво остава от тях? Непрекъснато се повтарят обещания за вечна любов, но допреди последния половин час, те звучат недостоверно. Цялата тази обич е по-скоро бонбон маршмелоу, който в началото е сух, безвкусен и труден за преглъщане. Впоследствие се намира необходимата искра, която да го запали и да остави сладък вкус в устата. Но кой спомен е по-траен – постният в началото или триумфалният финал?
Емералд Фенел определено е направила филма, който иска. „Брулени хълмове“ (2026) изобщо не се интересува дали харесвате класиката на Емили Бронте, неговото желание е да се превърне в тийнейджърска класика. Това е филмът, който учителите няма да искат да пуснат на учениците си, но младежите все ще търсят повод да го споменат. За книжните плъхове горещо препоръчвам прекрасната адаптация на Андреа Арнолд от 2011г., в която духът на романа наистина е уловен, точно както си го представяте. Най-новата версия на „Брулени хълмове“ е модерен прочит, много подобен на скулптура на Джеф Кунс – полиран, съблазнителен и труден за отговаряне на въпроса – защо ни е, освен за естетическа наслада?
Плакат: Warner Bros.
Още текстове за кино може да прочетете тук.
Вашият коментар