Събуждаш се отново в детска обвивка. На място, където няма никакви социални етикети и закони за спазване. Но най-хубавото от всичко – няма родители наоколо, които да диктуват всяка твоя стъпка. Пълна свобода и пространство за въображението. Или поне този прилив на мисли протичат в определени детски умове. Какви други може да са последствията за едно дете, пуснато в дивата пустош без никакви правила? „Повелителят на мухите” демонстрира отговора на този въпрос в един сюжет на измислен рай, сблъскащ се с пъкъла на реалността.
Сериалът, адаптация на едноименния роман на Уилям Голдинг, е с четири епизода, в които се проследяват четири деца – Ники-Пиги, Джак, Саймън и Ралф. Тези момчета се опитват да изградят една детска цивилизация, която да помогне на оцеляването им, докато „порасналите” ги намерят. Противоречието идва в различните им подходи към проблема. Ники е отслабеният физически, но борави с остър ум, както един ловец с копие. Джак е от така наречените „популярни“ – той е дарен с по-силно тяло от другите деца, но за сметка на това мрази мисленето и обича забавата. Саймън е вечно подритваният, който гледа на Джак с презрение и дори желание за мъст. Ралф е справедливият лидер, който се опитва да държи обществото на плещите си със силна ръка.
Трябва да се отдаде голяма похвала на децата-актьори, изобразяващи тези силни роли. Всяко едно от тях успява да се превъплъти в образа достатъчно органично, за да ни убеди, че борбите за оцеляване и за запазване на рационална мисъл наистина се случват. Конкретно Дейвид Маккена, Локс Прат и Ике Талбут издигат изпълненията си до висината, в която и романът лети. Маккена, стъпвайки върху сценария, придава на Ники логическата мисъл, която се предполага, че притежава. По същия начин Прат пресъздава кръвожадността на едно дете, искащо мощ. Но лавровите клонки трябва да бъдат окачени на главата на Ике Талбут, който феноменално маневрира между гняв, тъга и обсебеност в един епизод.
Следвайки стъпките на романа „Повелителят на мухите”, ние виждаме как обществото на децата се формира и еволюира с всеки епизод. В първия – децата създават собствена цивилизация със свои правила с помощта на Ники, подражаващ на света на възрастните в това как да ръководи шепа хора и как хаосът може да бъде подреден в строй.
С напредването на сериала децата се научават да ловуват – вече могат да си набавят храна по трудния начин – чрез отнемане на живот. Това се случва под волята на Джак, който се провъзгласява за ловеца на общността им. Нататък фокусът се измества към душевната метаморфоза на Саймън, персонаж, винаги тъпкан от Джак. С всяка следваща минута двамата имат нов сблъсък, подхранващ неприязънта на Саймън. Тогава започваме да виждаме промяна не само у него, а и в цялата природа. Ако досега островът е бил показван като зелен, непокътнат рай, то в епизода на Саймън това започва да се изменя. В определени сцени зеленият и червеният цвят постепенно превземат палитрата. Варирайки между тях, можем да определим кога детската утопия се превръща в оцеляващ ад. Именно на финала ставаме свидетели на разпадането на тази детска утопия и как лидерството на Ралф се стопява. Настъпва едно ново избухване на Помпей.
Интересното при „Повелителят на мухите” е самото значение на това „детско” общество. Целият сюжет може да бъде разгледан като алегория или дори пародия на човешката цивилизация. Дори когато бъдат установени закони и правила в една група от изгубени умове, винаги ще съществува една пречка сред този строй, която би унищожила мира в името на „забавата”. Тази пречка е тъмната, първична страна у човека, присъстваща винаги, но и спотайваща се тихо в нас. В сериала тази тъмна страна има име – Звярът. Децата през целия сюжет се опитват да намерят този звяр, за да го надвият. Сред лагера им само се носят слухове за страшно чудовище със странна фигура, бродещо се из острова. Този лов на непонятно чудовище обаче се превръща в мания, разяждаща малкото племе. Този лов ги поставя на ръба между животинското и човешкото, което им помага да намерят къде се крие този Звяр.
„Повелителят на мухите” (2026) представя добре визуално и драматургично алегорията за чупливото общество на хората (или по-точно на „възрастните” в контекста на сюжета). Децата-актьори истински успяват да потопят зрителя в една на пръв поглед атмосфера на блян, но в същия момент да го натикат в кървав и огнен ад, изпълнен с жестокост. Със съчетание от силни изгряващи актьори и добър преход от страниците към екрана е неизбежно да се постигне запомнящ се сериал.
Снимка: BBC
Още текстове на Емил Портарски може да прочетете тук.
Вашият коментар