Спомням си. Стаята от детството. Пребяганите стотици пъти улички. Магазинчето. Онова голямо дърво с големите клони. Лятната ваканция. Площадката. Проливните дъждове през течащия прозорец. Центъра. Празниците. Първия сняг… Спомням си задъханите усмивки и неизбежните инати в още една секунда веселба. Буря от спомени, оставили белег в мисълта. „Амаркорд“ (1973) е пробуждащ носталгията, кинематографичен мемоар за младежките страсти в Италия през 30-те години на миналия век, чрез който Федерико Фелини пресъздава споделената интимност от фантазиите на израстването.
Споменът, своеобразен филм, мислено препускащ през образи, задвижва механизма на паметта и повиква пред нас едно познато място, стари приятели, отчуждени усещания – интензивността на едно време сякаш протекло за един миг. Първичният спомен в „Амаркорд“ са виреещите с вятъра цветчета на глухарчето. Пролетта е дошла и тя отново оцветява малкия Борго Сан Джулиано. Дионисиевата атмосфера завладява местния дух със своя карнавален характер – акордеонът започва своята стара мелодия, а децата се гонят през улиците, докато възрастните приготвят традиционното запалване на кладата и вещицата от слама. Цикличното оплождане на почвата, затоплящият се въздух и засилването на освежаващите дъждове проговарят с острота в зимните дни. Природата съпътства човека – някога тя е била събитие, в чието посвещение се е разкривал екстазния пулс на живота.
Ядрото на носталгичния наратив е уловено от спомените на младия Тита (Бруно Дзанин) и неговото семейство. Споменът за безгрижността в класните стаи, за разпаления поглед от котешката походка на жените, за роднинските събирания по празниците, за невъздържаните, преливащи фантазии – всички те имат сладкия характер на отминалото. Споменът се превръща в дом на детството и на приобщеността ни към света. Едно уютно място, в което да се върнем. С „Амаркорд“ Фелини предлага на кинозрителите неговия опит да пресъздаде през филмовия феномен своето огнище и моменти, в които отчуждението от света му е било все още непознато.
За самия филмов феномен се откроява една интересна роля в неговото създаване. „Амаркорд“, макар и тихо, предлага пред нас една откритост на историята. Носталгичното чувство, смело поетизиращо преживяванията ни, се явява като важен елемент в оживяването на паметта ни. Това минало съществува сега. Сега си спомняме за преживяното. Сега се разсмиваме или натъжаваме от него. Тези малки споделени моменти на интимно пребиваване в света, показват начина, по който споменът съществува за нас. „Амаркорд“ не е просто документ за света на италианските младежи, той не е и просто знак, който да ни присвои към носталгичното чувство на Фелини, филмът е най-вече вдъхновение, което да ни покаже как паметта пребивава в нас, как изгражда самата история, бивайки в нея, и как ни влияе.
Съдържателно погледнато на филма, Фелини на пръв поглед поставя историчния контекст като декор, имащ единствената функция да предоставя почва, върху която да се изобрази ключовото – подрастващият живот и страсти. Контекстът обаче се явява режимът на Мусолини и една католическа деградация на обществото. Църковната институция изглежда че няма никакъв интерес към духовното развитие на човека. А химнът на фашисткия режим гласи:
„Youth, youth,
Spring of beauty,
In Fascism is the salvation
Of our freedom.„1
Този химн поставя младежта в позицията на опорна сила в градящата се надежда за общото бъдещо спасение, само и само да бъде комедийно осмяна с ежедневните фрагменти на сексуалността, с които младежите разпускат в своите фантазии и иронично се противопоставят на потискащия режим с дръзките си лудории.
Природният цикъл обаче продължава. Снегът отново затрупва улиците и покривите на сградите. Придържайки се към символичността на сезоните, Фелини натоварва зимните дни с тъга и размишление към веселите моменти. В разговор на Тита с майка му чуваме как най-обикновените срещи и малки жестове, които любовта е взела под свой подслон, бележат паметта с яснота. Това е една от множеството истории, която е споделена и може да кажем, че не се различава по нищо конкретно от другите, освен по това, че се е случила точно на нас.
В следващата сцена виждаме как същият младеж преследва една от жените, която често го е съпътствала в самотните му вечерни фантазии. Думите на познатите възрастни гласове, питащи за здравето на майка му, сякаш изцяло го откъсват от страстта, с която е преследвал. В „Амаркорд“ крехкостта на отминалото и неговата невинност влияят много повече върху моралното възпитание, отколкото от всяко друго. Носталгичното чувство предава една картина, завещава я на идващото поколение и завладява паметта, сякаш тези спомени са лично наши. Фелини ни разказва за своето детство с такъв мил разказ, че гледайки го, поражда у зрителя една наследена тъга – по тези години, които някога сме имали, но времето ни ги е отнело.
Илюстрация: Роси Райкова
Още текстове на Деян Трайчев може да прочетете тук.
- Giovinezza, официален химн на националната фашистка партия, 1922г., превод: Уикипедия ↩︎
Вашият коментар