Най-ценното качество на театъра и същевременно пагубно за самия него е абстрактността на времето. На сцената могат да минат години в рамките на няколко минути и публиката в салона да вярва истински на това. Животът на едно представление обаче остава в капана на час и половина, два, три. То умира след края на аплодисментите, но за щастие, обикновено възкръсва при следващата си среща с публика. Ала щом окончателно бъде свалено от програмата, значи ли, че е погребано?
Присъствието на „Бурята“ на Робърт Уилсън в репертоара на Народен театър „Иван Вазов“ е ключово театрално събитие от настоящото десетилетие. Това е спектакълът, отприщил формулата „световно признат чуждестранен режисьор поставя на първата ни сцена и изненадва българската публика“. Впоследствие се появиха и „Орфей“ на Йерней Лоренци, „Медея“ на Деклан Донелан, „Нора“ и „Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин. Това са все заглавия, които няма непременно да се харесат, но със сигурност остават със зрителя и предизвикват дискусии след като бъдат гледани.
В месеците след премиерата си „Бурята“ на Робърт Уилсън носеше репутация на именно такъв тип високостойностно културно събитие. Много хора влизаха в салона неособено запознати с работата на режисьора. Единствено знаеха, че за този спектакъл се вдига шум, което означава, че трябва да се посети, а след това да се напише дълъг пост в социалните мрежи, придружен от снимка, направена по време на представлението. Тази публика рядко успява да впечатли с мнението си, защото поставя себе си над спектакъла и държи да покаже, че е разбрала всичко на сцената. Но пък в случая на „Бурята“ неосведомеността се оказа по-скоро полезна. Беше възнаградена подобаващо, защото първата реакция най-често беше на изненада – вероятно основата на всяко запомнящото се театрално представление.
Поразяващата оригиналност на Робърт Уилсън хипнотизира с вдигането на завесата. Без значение дали е Шекспир, Бекет, Марина Абрамович или Уилям Бъроуз, светлината, костюмите, движенията изглеждат от един общ свят. Подчиняват се на своя вътрешна логика, мистериозна за зрителя. И колкото по-често се надниква в този свят, толкова по-привлекателен става, на човек му е още по-приятно да се губи сред дима и светлината. Необходим е огромен режисьорски талант, за да може този запомнящ се външен вид да не омръзва.
Ключово качество в работата на Робърт Уилсън е, че не се стреми да казва на актьора какво да мисли, а му дава свобода през стриктните режисьорски указания търпеливо да опознае образа си. Мисля, че същото се отнася и за отношението му към зрителя. Напоследък по родните сцени това се е позагубило. Доста представления не търпят чужди тълкувания. Докато спектаклите на Робърт Уилсън са почтени в намеренията си и желаят да предизвикат размишления. Какви точно да са те, зависи от зрителя – случващото се на сцената само стимулира мисълта му, не определя посоката.
Друга отличителна черта е, че всеки жест е забележим, защото представленията са оскъдни откъм движения. Подобна статичност в поведението на действащите лица не ги опростява. Телата им са оковани в невидима нишка, която ги свързва едни с други, без това да води до физическо съприкосновение помежду им. Публиката се доверява на тази нова форма на общуване, подчинена на резки, на пръв поглед импулсивни, реакции. Същевременно остава и очарована от хармоничното бродене, каквото често упражняват някои от персонажите на сцената. Откъде идват? Накъде отиват?
Ако спектаклите на Робърт Уилсън очакват някаква реакция, то тя е зрителите да обсъждат помежду си какво са съпреживели, без непременно да стигнат до общо заключение. Смисълът на цялото творчество на Уилсън е да се задават въпроси, а не да се намират отговори. Първото е провокация, второто – празнословие. Затова всяка следваща среща с работата му е още по-въздействаща. Комуникацията с актьорите ще продължава да бъде на сетивно ниво, но тези плуващи, сенчести картини вместо да се консумират първосигнално, наведнъж, все едно са вечеря в ресторант за бързо хранене, ще бъдат обстойно разгледани.
Не може да се отрече колко красиви на снимки са представленията на Уилсън. Въпреки това те си остават фрагменти от театър (или опера), а не кино. Част от тях са заснети, „Страстите Адамови“ е наличен в Marquee TV, „Bob Wilson’s The Life and Death of Marina Abramović” – в Нетфликс, но тези филми имат документална цел. Няма камера, която да се сравнява с човешкото око. Няма екран, който да побере мащаба на пълния театрален салон. Истинската среща си остава там, където стотици дишат заедно и за няколко часа проследяват пълния живот на една история. А ако нейният разказвач е гениален като Робърт Уилсън, колкото и да ни е позната историята, колкото и да си мислим, че познаваме нейните ритъм, структура, конфликти и персонажи, накрая все пак ще си тръгнем ако не помъдрели, то поне променени.
Извън театъра следната забележителна история подсказва що за човек е Робърт Уилсън. Във времето, когато тепърва прохожда като режисьор, случайно се натъква на полицейско насилие на улицата. Забелязва полицай да посяга с палка, за да удари чернокожо момче. По стечения на обстоятелствата Уилсън се явява в съда, опитвайки се да защити въпросното момче. То е глухо и обявено за умствено изостанало. Уилсън отрича второто. На въпрос от съдията как ще докаже интелигентността на момчето, режисьорът отвръща: „Има чувство за хумор“. След няколко години същият този младеж получава главната роля в седемчасовия ням спектакъл на Робърт Уилсън – „Deafman Glance”. Представлението е безмилостно оплюто в САЩ, но именно с него Робърт Уилсън прави големия си пробив в Европа. Какво по-голямо доказателство може да се намери за магията на театъра?
Снимка: Гергана Дамянова, Народен театър „Иван Вазов“
Още текстове от категорията „Наслаждавай се“ може да намерите тук.
Вашият коментар