След като очароваха зрители и критици преди няколко месеца с „Грешници“, „Warner Bros.” предлагат нов филм на ужасите с оригинална идея – „Оръжия“. Заглавието, дело на сценариста и режисьор Зак Крегър, е вдъхновено от личното му преодоляване на смъртта на приятел. В интервю той споделя, че чрез „Оръжия“ се опитва да предизвика у гледащите именно „съкрушителното чувство, което човек изпитва, когато загуби близък“. За да постигне тази своя цел, Крегър преплита няколко гледни точки на различни персонажи, създавайки визуален сборник с обща история. Но доколко този подход е достатъчен сам по себе си, за да остави максимален ефект на ужас върху зрителя?
„Оръжия“ проследява страховития случай на изчезване на група деца от един клас, погълнати в нощта в точно определен час. Голяма част от жителите на града обвиняват за трагедията тяхната учителка Джъстин Ганди (в ролята Джулия Гарнър). Те настояват, че има пряка връзка между нея и станалото злощастие. Един от най-отдадените на разкриването на мистерията е Артър (Джош Бролин), баща на едно от изчезналите деца. Колкото повече се задълбочава в случилото се обаче, толкова по-плашещи стават откритията му…
За да бъде страшен един хорър филм, комерсиалното кино е определило, че той трябва да притежава следните химични елементи: чудовище (по желание), напрежение, jumpscares (макар че напоследък този метод се отхвърля като клише от зрителите) и обилно количество кръв, за да успее реакцията да направи стряскащото „бум”. „Оръжия” не разполага с чудовище, в което няма лошо. Напрежението обаче е оскъдно и не допринася за натрупването на страх у зрителите. За създаването му, Зак Крегър ни поставя прекалено дълго в изчаквателна позиция и когато последва внезапната поява на „страшното зад ъгъла“, ефектът предизвиква повече досада, отколкото подскачане от седалките. Кръв има, разбира се, и особено една сцена накрая би задоволила онези, които са отишли само за този елемент.
По-горе споменах, че във филма се преплитат гледните точки на различни герои. Понякога заради подобно решение, в други заглавия историята става прекалено разводнена и трудна за проследяване, но в случая сценарият на Крегър успява да избяга от този капан. Много му помага и актьорският състав, сред който най-ярко блести Кери Кристофър. Той изпълнява ролята на Алекс, единственото дете от класа, което не е изчезнало. Трудно е дете-актьор да предаде напрежение, страх и тъга, но Кристофър се справя успешно и въплъщава изключително доверчиво детския уплах във филма.
От друга страна, колкото и талант да има пред камера, и колкото и приятна изненада да е подходът на Крегър в разказването на историята, то персонажите му страдат от липса на дълбочина. Изключение прави учителката Джъстин Ганди, чиито невинен външен вид и грижовно отношение към децата биват поставени под сериозна заплаха, което пък води до кошмарни сривове в нейната психика. Евентуално може да бутнем насила под прожектора и депресирания от изчезването на сина си, Артър.
Пред „Fandango” Джош Бролин описва героя като егоистичен персонаж, който страда от комплекс да се докаже. Това обаче си остават думи за интервюто, не се материализират на големия екран. Бролин ни показва мъж, изпаднал в пълна тъга, който няма да се спре пред нищо, за да се добере отново до сина си. Не е непременно проблем в контекста на филма, но в същото време е странно да говори за Артър така, при положение, че го показва като човек, способен да спре и летяща кола към дете. Останалите персонажи, чиито гледни точки проследяваме, имат своя си вътрешен конфликт, но не до степен, в която да заслужават да им се отдели внимание. Те просто присъстват на фона на иначе интригуващото действие.
Най-същественият слаб момент идва с вкараната комедия. Тя е използвана, за да разчупва героите, да ги направи по-пъстри и да не представя историята в крайно мрачна светлина. Прекалената му употреба обаче определено вади от мистериозната атмосфера. Споменах вече, че напрежението във филма лесно се счупва от предсказуемостта по отношение на „jumpscares” моментите. Друга заслуга за това счупване е и комедията, изплюта от актьорите точно в момента на „страшното”. Този прийом дразни и в проектите на „Blumhouse“, дразни и в „Оръжия“. Ето защо трейлърът е и леко подхлъзващ – той ни показва филма като сурова драма, без секунда, в която да си поемеш дъх от страх.
Редуването на ужас и комедия би се харесало на тези, които не отиват, за да бъдат изплашени, а заради интересната концепция на филма. Но това, че „Оръжия“ не иска да се вземе насериозно като хорър може да обърка и да разочарова феновете на жанра. Още повече като се има предвид например директната препратка към шедьовъра „Сиянието“. Пред „Far Out”, Зак Крегър разкрива, че часът на изчезване на децата (2:17) е намигване именно към стая „217″ от филма на Стенли Кубрик.
„Оръжия“ е филм, съставен от интригуваща идея и грабващо сглобени сюжетни линии. Не попада в мудността, която понякога се случва в комерсиалната страна на жанра. Дава пространство за задаване на въпроси и оставя зрителите сами да тълкуват видяното. Въпреки добрата си основа, не отделя подобаващо внимание на всеки от героите, за да може те да са достатъчно ангажиращи и да вълнуват истински. Третото действие пък е прекалено забързано и общо взето претупано заради изгубеното време в изграждане на различни перспективи. Именно тези проблеми спират „Оръжия“ да се издигне от приличен летен филм на ужасите в отлично и задълбочено разчупване на жанра.
Плакат: „Warner Bros.„
Още текстове на Емил Портарски очаквайте тук.
Вашият коментар