Личност, която е известна повече с творбите си, отколкото с името си. Записал е около 500 албума, в които открито заявява един нов стил, а именно – своя собствен. Идрис Мухамад (първородното му име е Лео Морис, но се прекръства, когато приема мюсюлманството), израснал в Ню Орлиънс, от малък среща по улиците на града различни звуци, шумове и ритми. В своята автобиография „Inside The Music“ разкрива, че постоянното съскане, дрънкане и бучене на машините в магазина за химическо чистене до дома му са го вдъхновили до такава степен, че в бъдеще ще го отличат от останалите барабанисти. Ню Орлиънс ври и кипи с жива музика, там се среща хармония между различни култури и техните ритми, изобщо самото разбиране за това какво е музика се преосмисля.
Срещата с албум на Идрис Мухамад е един свеж дъх, който от дълго време чакаш да поемеш. Особено албумът, който ме запозна и ми даде възможността да го опозная. Идрис Мухамад не е певец, нито китарист, а основата – стабилното поддържане на ритъма – барабаните. Никога не се е възприемал като джаз барабанист, защото както споделя в интервю пред „AllAboutJazz“, заради изпълнителите, с които е работил (Ахмад Джамал, Лу Доналдсън, Фароа Сандърс, Боб Джеймс, Тете Монтолиу и др.), той не се прочува само в сферата на джаза, но и във фънк, R&B и соул средите.
Като бенд лидер, той успява да запише няколко албума, между които „Black Rhythm Revolution!“ (1970), „Peace and Rhythm“ (1971), „House of the Rising Sun“ (1976), „Turn This Mutha Out“ (1977). Това са едни от най-популярните му албуми, в които не само се срещат известни изпълнители като Чарли Браун, Франк Флойд и Закари Сандърс, но и запомнящи се ритми и компактни сола, които смело декларират фънк страната във фюжън жанра. Освен това музикантите в тези албуми успяват да обърнат внимание и на характерното меко соул-джаз усещане. Също така налитат и на по-раздвижени композиции, дълги и протяжни акорди, които се смесват с различни духови инструменти, за да придадат на звука унисон и да допринесат за по-гладкото възприемане на парчетата.
“Turn This Mutha Out” е първата ми среща с Идрис Мухамад. За времето си (1977г.) това е доста полемичен албум, заради смесването на джаз, фънк и диско. Още първата песен „Could Heaven Ever Be Like This“ успява да остави отпечатък със своята мелодичност. Оставя те да се разтвориш в нея, като ти дава обещанието, че единствено ти, сам можеш да намериш пътя. Загатва за своята мистериозна муза – любовта. Тази фатална любима, която се среща в сънищата и поезията. Тя успява да те опияни: „I have never reached such heights/ Could heaven ever be like this“. Взаимоотношения, които така силно и незабравимо успяват да привлекат всеки влюбен. Като едно мистично създание, бродещо в дебрите на съзнанието. Ти осъзнаваш как трябва да го преживееш, за да продължиш. Не искаш да има такава власт на теб: „Gotta get over/ Gone a get over“, но ти не можеш да се спреш, защото те обзема: „I feel music in your eyes/ Rainbows in your kiss…/ Sweet sensations are too much“. Единственото спасение е да се предадеш на тези чувства и да се надяваш, че Раят се крие именно там; в тях.
След цялата сладост и душевен екстаз на първата песен идва „Camby Bolongo“. Тя е инструментал, който те връща в едни забравени времена. Остава нотка на мистичност и ритуалност, която се поддържа от ударните инструменти. Динамиката в изпълнението идва от солата на флейтата и тромпета. Те успяват да се увият толкова добре около протяжното звучене на тарамбуката и китарата, че дори не осъзнаваш кога самата церемония по освещаване е приключила.
Третата песен носи името на албума. Творба, която със самото си заглавие, “Turn This Mutha Out”, заявява без срам каква е. Темата, която всеки родител избягва да обсъжда с децата си, а разчита те сами да се образоват за нея. Тук взаимоотношенията вече не са толкова любовни, те са страстни, те изискват плътското желание у човека. Това, което всеки изпитва, но почти никой не говори за него. Вместо сексуалността да е табу, нека я заявим, нека я приемем. Самият текст разкрива по забавен и приятен начин тази толкова отбягвана тема: „Keep that funky music playing to my soul/ Let that body rhythm take me till I lose control“. Естествено, не всеки желае да се разкрива и да заявява подобни желание, но е приятно да чуеш как някой всъщност открито, без да бъде поднесено пошло, успява да признае своите копнежи. Те се пренасят и към следващата песен в албума, а именно „Tasty Cakes“. Тук се обръща още повече внимание на момента на играта, свалката, когато всичко е забавно и интересно. Едно пиршество на хедонизма: „Having fun with my honeybun/ For goodness sakes shake those tasty cakes“
Останалите три песни в албума („Crab Apple“, „Moon Hymn“ и „Say What“) са само инструментал. „Crab Apple“ успява след триумфално засвидетелстваната емоция да те пренесе в доста по-лежерно настроение. То не е лишено от чувствителност, но песента е със значително по-малък интензитет, отколкото предишните. Подготвя те за доста по-минорно и романтично настроение, което идва с „Moon Hymn“, където саксофонът те увлича в замечтаност. Динамиката в предишните композиции липсва. Тук присъства само личното откровение пред красивото, пред самата Луна. Музиката не желае да се заяви гръмко и мощно, а именно в своята нежност и свенливост се разкрива интимността. За да може да се стигне до финала, който, както целия албум, ликува в своята обърканост. „Say What“ е като края на едно театрално представление. Отново се завръща към митичното начало, където всички чувства успяват да кулминират в един Дионисов екстаз. Не толкова оглушителен както в началото, защото всеки край носи своя елемент на сбогуване, но все пак толкова приятен за преживяване, както всяка една от песните в албума.
Още текстове на Виктория Димитрова може да прочетете тук.
Още текстове за музика може да прочетете тук.
Вашият коментар