Алена Вергова отскоро е част от трупата на театър „Българска армия“, но постепенно се утвърждава в няколко постановки – „Много шум за нищо“, „Ножица-трепач“, „Урок по български“ и през настоящия театрален сезон вече имаше две премиери – „Истината или се осмеляваш“ и „Фейк“. Най-скорошното заглавие в нейната творческа биография загатва за сложна роля – Евридика от едноименната пиеса на Жан Ануи. Алена с безусловна любов се впуска в репетиционния процес, а повече за нейната Евридика може да научите в интервюто долу.
По какъв начин представата ти за образа на Евридика се промени от първата репетиция на представлението досега?
До първата репетиция не знаех точно по кой вариант ще се работи – дали ще е по оригиналния мит, дали ще е по Жан Ануи и изобщо не предполагах какво ме очаква. Въобще тази палитра от емоции и съвкупност от това, което е Евридика, не си представях как ще ги обема. Има и един малък парадокс в пиесата – Евридика е актриса, тоест аз като Алена трябва да изиграя Евридика, която в някакви моменти играе, че играе и идва въпросът кой всъщност играе на сцената.
Освен че е актриса, по какво се различава Евридика на Жан Ануи от тази, която е в мита?
Много се оприличавах с тази версия на Евридика. В някои моменти виждах себе си в нея, защото тя бързо сменя темпоритъма, сменя темите, емоциите, чувствата и аз самата в живота съм така. Но в момента, в който трябва да изляза на сцена и да го направя… Не знам, някак си се спирах. Понеже всеки има свой вариант на Евридика, имаше елемент на притеснение у мен да не разочаровам хората от образа, който им е толкова добре познат.
Откъде е идвало това спиране да играеш поне малка част от своя характер на сцена?
Имам голям проблем със самонаблюдението. Да, безспорно вярвам на режисьора и на колегите си, но в мен седи желанието да си свърша работата перфектно – не говоря за някаква болна амбиция, а да знам вътрешно, че съм вложила цялата си любов и смисъл в работата, нали все пак това съм искала да правя цял живот. Старая се именно това желание да излезе на сцена, но без да е пренатегнато. Много често по време на репетиции се спирам и се връщам отначало, а още от годините в Академията, моят професор, Ивайло Христов, ми е казвал: „Спри да наблюдаваш това, което правиш. Има режисьор, има публика, нека те да те наблюдават, ти действай.“ Въпросът е, че в Академията ни насърчаваха, че сега му е времето да бъркаме, докато вече не съм там и докъде е пределът на грешки?
В нашия прочит на мита за Орфей и Евридика, фокус не ни е драмата, а чистата любов.
Нужен е само миг, за да се влюбиш. Голям проблем обаче е как се играе любов. Не искаме да е по бутафорен начин – двама човека се срещат, имат голяма любов и всичко е наред, не става така. Пък и е трудно да се представи на една обикновена гара, на която се развива общо взето цялото действие на пиесата, сред влакове и бързащи пътници, изведнъж две души да се срещнат и да се разпознаят.
Откъде тръгна към изпълнението на точно този момент с влюбването – през своя личен опит или повече разсъждаваше как персонажът Евридика би се държала и изглеждала, когато е влюбена?
По метода на Станиславски винаги има „аз в дадените обстоятелства“, тоест ако аз, Алена, бях попаднала в ситуацията на Евридика, как бих реагирала. Обаче този подход не работи във всички пиеси. Първо, съвсем естествено, с всяка репетиция ти идват нови и нови идеи и натрупвания, но за начало, като човешко същество, започваш със себе си и някакви лични ситуации. В случая на Евридика, аз я усещах като себе си и вече през разговори с режисьора на представлението, Иван Урумов, и моя партньор на сцената, Владимир Матеев, в ролята на Орфей, ми обогатиха вижданията.
Ивайло Христов ни беше учил: „За да разбереш истински дадения персонаж, когато си правиш характеристика на героя, много важна нотка е какво говорят другите за него в самата пиеса.“ Понеже Евридика е имала отношения с няколко от мъжките персонажи и всеки говори различно за нея, въпросът беше какво обединява мненията им. В очите на всеки тя е различна и този сблъсък ме притесняваше. Въпросът е и тя какво вижда в себе си също така.
Ти зададе ли си този въпрос?
Повече се чудих защо си тръгва от Орфей, понеже в пиесата Евридика първоначално го напуска. Трябваше ми повече време, за да осъзная, че тя си тръгва от страх.
Орфей е всичко, което нея я е страх да бъде.
Имаме сцена с чадъри в представлението и Орфей е именно такъв отворен чадър насред бурята от емоции за Евридика. И насред фона и на останалите персонажи, под този чадър има място само за тях двамата.
Кое отличи да се отнася като обща черта за Евридика спрямо начина, по който я виждат всички останали персонажи?
По някакъв начин е проникнала във всеки един от персонажите. И в Орфей, и в импресариото си, и в Матиас (колега от трупата на Евридика) – събудила е мисли, чувства, тайни, страхове, желания у тях, без дори те самите да подозират, че ги имат.
Как щеше да се развие този мит, ако ролите бяха разменени и Евридика беше на мястото на Орфей?
Не съм сигурна, че Орфей по пиесата на Жан Ануи би си тръгнал. Според мен ще удържи на страха с идеята ако не за светло бъдеще, то за любовта, която той и Евридика биха могли да изживеят, защото тяхната любов не идва шумно, появява се неочаквано. В същото време смятам, че решението на Евридика да си тръгне, макар и от страх, също е смело и се иска много да си тръгнеш от любов. Но ако Орфей остане, тогава къде отива цялата история с влака и писмото, дали историята няма да прекъсне? Не съм сигурна, че този вариант повече ми допада.
Спомена на няколко пъти колко е трудно да се играе на сцена, но ти изпълняваш и последните мигове живот на Евридика. Така че кое всъщност е по-трудно за изпълнение – първото влюбване или края на живота на един човек?
Много пъти, докато бях в чакащи артисти и гледах колегите, си казвах колко интересно е да имаш възможността да видиш театралната си смърт няколко пъти, понеже не съм на сцената, когато се случва, когато се съобщава, че Евридика е загинала. Много е странно да си дадеш сметка за това. До ден днешен, точно на финалното действие преди поклон, колкото и бутафорно да прозвучи, ми текат едни сълзи и се разстройвам зад сцената. Но не заради себе си, а от колегите и от цялата история в пиесата. Не мога да сравня кое е по-трудно – последните мигове живот или първата любов, защото те са крайно различни. От една страна, пиесата започва с ежедневието на Орфей и Евридика – той е музикант, тя е актриса и изведнъж всичко около тях спира. А в последното действие, преди окончателно Евридика да остане в Подземното царство, това е всъщност моментът, когато тя най-много обича Орфей. Монологът ѝ завършва именно с: „Моля те, Орфей, остави ме да живея, толкова ми се живее.“ Това е действието, в което тя е най-влюбена, защото единственият вариант да остане жива е Орфей. Тогава е най-силна любовта им, тя е като дете – върнал си се от света на мъртвите и имаш възможност да бъдеш жив, виждаш любимия ти човек на същата гара, на същото място, същата първа среща, същата емоция, същата сила на чувствата…
Цялата пиеса е предизвикателство. „Евридика“ за мен е еталон. Въобще възможността, която ми е дадена, благодарение на театър „Българска армия“, на режисьора Иван Урумов, е голяма отговорност.
И макар цялата пиеса за мен да е много сложна, всъщност май любовта не е чак толкова сложна.
Дори да ги завладява тези двама човека и да ги изправя пред най-големите изпитания, в крайна сметка всичко това се случва в един единствен миг. Дали любовта угасва под сянката на страха? Не знам. Това вече остава в погледа на зрителя.
Какво най-много харесваш в представлението, което се получи?
Не е степенувано по важност – много си харесвам колегите, защото всеки един от тях е по свой начин феномен, всеки е много пъстър, както всеки е в своя си персонаж, така и работим заедно, което за мен е много важно. Също така музиката на Дони е абсолютно невероятна. Когато имахме репетиции на сцена, преди да се появи музиката, липсваха няколко неща, но когато дойде музиката на Дони и сценографията и костюмите на Нина Пашова, тотално различно усещане беше. Аз съм седяла не знам колко време само да гледам декора и да си представям как би могло да изглежда всичко. Когато виждаш една работа на целия екип, която е свършена с адски много любов и смисъл и всички са заедно, резултатът е удовлетворяващ.
Понеже музиката е важна част от живота ти, можеш ли да ми кажеш една или пък няколко песни, които Евридика много би слушала?
(смее се) Трябва да ми кажеш – български парчета или не?
Ако искаш, три български и три чуждестранни?
За начало, много важен мотив в представлението е погледът между Орфей и Евридика, когато той се обръща и вече това е краят на живота ѝ. Но за да не навлизаме толкова в драмата, предлагам ти „Моите кафяви очи“ на група „Мастило“, макар и в случая моите да не са кафяви, така че „Моите зелени очи“.
Понеже говорим за Дони, „Има време“ на Дони и Нети може би е песен, която Евридика би слушала, надъхвайки се, че има време за всичко да се случи.
Нищо общо, но „Шарената сянка“ на „Ревю“ бих предложила, обвързвайки го със сянката на чадъра, който е Орфей за Евридика.
А чуждестранните ще са: „What’s Love Got To Do With It” на Тина Търнър, „Believe” на Шер и свързано с въпроса ти какво би станало, ако ролите между Орфей и Евридика бяха разделени – „I Will Survive” на Глория Гейнър.
Илюстрация: Елис М.
Билети за Евридика може да купите тук.
Вашият коментар