Още с откриващите минути на „Персона“ (1966г.), Ингмар Бергман показва фрагментарността на съзнанието, на мислите ни, на тези асоциации, които се изнизват като верижка. Фрагментите следват едни след други, сякаш нямат нищо общо помежду си, но са вплетени, държат се с безцветно конче, което търсим, за да разберем нещо повече за собственото си съществуване. Шведският филм е изцяло обрисуван с такова безцветие – сцени, копнеещи да ни кажат нещо повече и в същото време разочаровани, че не могат да покажат това в повече.
Сюжетът на филма разчита на двете главни героини – Елизабет Фоглер (Лив Улман) и Сестра Алма (Биби Андершон). Елизабет е талантлива и красива актриса със силен характер и в следващия кадър – прикована на легло, безмълвна, изгубила всякаква надежда за действителността. Алма, назначената медицинска сестра да наглежда Елизабет, е уравновесена, отдадена на своята професия и все пак съмняваща се дали ще може да издържи ранения психически дух на Елизабет.
Първоначалната им среща в болницата, заедно с формалните им взаимоотношения, започват малко по малко да се размиват, щом двете жени се откъсват от хората във вила до морето. С течение на сплетеното им ежедневие в тихо съзерцание на природата, Елизабет настоятелно продължава със своето безмълвие, докато Алма се привързва към чувствителността на актрисата. Двете намират една в друга точно това, от което са се нуждаели – чиста откровеност за Елизабет и неосъдителен слух за Алма, на който тя да сподели своите екстазни грехове.
„Персона“ динамично оцветява преливащите се перспективи на героините. В една сцена това се изразява чрез тона на Алма – пияният ѝ дъх, лекотата, с която послушно споделя, и очите на човек, който бива предаден. А в друга, филмът ни завладява с необуздания смях на Елизабет в напрегнати ситуации, заедно с цялата ѝ палитра от сменящи се настроения на погнуса, смирение, омраза и съмнение, разчитащи се ясно чрез нейното изражение.
Невидимото конче, което свързва двете героини, е преследващият ги личен грях и недоумението какво точно да направят пред тежестта му. Елизабет и Алма преминават през множество сблъсъци на съвестта, ала „Персона“ ни показва, че тази борба е много по-сложна от простото противопоставяне на последвалото покаяние или цинизъм. И двете героини се придържат в греховно настроение и когато се появи момент на разяснение, той веднага бива замъгляван, подсказвайки ни, че самият Бергман няма никаква нагласа да ни даде спасение от самите себе си. По този начин героите стават наблюдатели на своите противоречия, разкъсващи се безмилостно едни други. Фрагментарността завладява целостта на мисълта и ни сполетява едно обръщение към всичките ни действия с въпросителен знак. А единственият отговор, който ни се дава, е повтарянето на самият въпрос.
Темата за личността и ролята се преплитат в множество от диалозите и жестовете на героините. През целия филм се запазва тази нотка на самота в познанието, на разбирането ни какво точно става в нашата психика – Алма и Елизабет един човек ли са, или са две личности, които намират една и съща персона една в друга? „Персона“ сякаш застава пред зрителя и го кара да се запита – дали това, което си мисли, че е извор на неговите свободни избори, не е просто една от всичките роли, които се очаква той да изиграе послушно?
„Животът струи от всички страни. Принуден си да реагираш. Никой не пита дали е искрено или не, дали лъжеш или казваш истината. Тези въпроси важат единствено в театъра, ала и там – рядко.“ Думите във филма, изречени сякаш от устата на самият Бергман през тази на доктора, внезапно като изстрел, ни откъсват от надеждата, че режисьорът иска да ни предпази от тези въпроси. Напротив, тласкат ни именно към тях и те подобно на пламък горят – какво е истината, какво означава да има истина?
„Персона“ не ни казва истината. Филмът ни обезмълвява, запитва ни като неканен гост, почукал на вратата – за наличието и отсъствието си, за страха, надеждите и учудванията, които ни сполетяват. В езика ли се крие, или в това, което следва след него – в мълчанието, или и двете са една и съща персона на неговата прозрачна нишка?
Снимка: MGM Studios
Още текстове на Деян Трайчев очаквайте тук.
Вашият коментар