София Бобчева е актриса, чието име на театралния афиш винаги гарантира нестандартни постановки. Част е от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ от 2011г., а извън представленията там участва в заглавия като „Убийство без убийство“, „Игра за двама“ и „На гребена на вълната“. Повод за интервюто е „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“ – първата премиера на Народния театър на Голяма сцена за сезон 2025/26 .
Напоследък в представленията, в които участваш, визирам „Бебе на борда“, „Музиката на лицето“ и сега „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“, изпълняваш няколко роли наведнъж. Как подхождаш към подобен тип актьорски задачи?
Последните спектакли, за които съм ангажирана в Народен театър „Иван Вазов“, са интересни, модерни и нови за мен, защото не попадат в конвенционалния тип театър, в който съм свикнала да играя. На всичкото отгоре, ролите в тези спектакли, които изреди, не са само една, ами става въпрос за различни действащи лица. Подхождам с много внимание, старание и може би с малко страх към тях, защото със сигурност са предизвикателства. Например в „Бебе на борда“ влизаме в публиката, а пък в „Музиката на лицето“ по класически текстове на Тургенев играя и мъж – това е любимият ми образ от постановката. А работата с Иван Пантелеев (бел. ред. – режисьор на „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“) е съвсем друга „опера“.
За първи път работиш с Иван Пантелеев. Поразпита ли другите актьори за него, или се остави на твоето първо впечатление?
Много бях щастлива, че попаднах в неговото разпределение. Гледала съм „Neoдачници“ и ми хареса спектакълът, защото е съвсем различен от стандартните представления от репертоара. Нямах нужда да разпитвам никого. Още преди това, когато съм разговаряла с колегите, всеки, който е играл при него, е бил супер доволен и се надява да работят пак заедно. Така че това, че съм част от актьорския състав, е изключителен подарък за мен.
Как Иван Пантелеев постига такава атмосфера на работа?
Често идват режисьори с прекрасни текстове, които щом прочетем на маса и оставаме с впечатлението, че само да се пренесем на сцена и със сигурност ще бъде добро представление. После идват репетициите и става много трудно. С Иван Пантелеев обаче стана нещо, което не ми се беше случвало досега. Той дойде с текст, който не е лесносмилаем – признавам си, на първото четене почти нищо не разбрах, но чрез своята интелигентност и подход, той направи така, че този сложен материал се репетираше с лекота и ненатоварващо. Ходех на репетиции с голямо желание и интерес и през цялото време се смеех – Иван Пантелеев има жестоко чувство за хумор.
Смяташ ли, че е необходимо за актьора напълно да разбира представлението, в което участва още от самото начало, или пък е по-добре да се остави режисьорът да го води?
Мисля, че ако актьорът се доверява на режисьора, няма да сбърка.
Особено ако работи с Иван Пантелеев. В случая текстът даже е негов – знае какво е написал, знае какво иска да постигне, знае каква му е идеята и знае как да работи с актьорите.
Как ви представи спектакъла?
Нямаше някакво представяне, просто го прочетохме. Мисля, че не бях единствената, която не успя да разбере всичко, но Иван Пантелеев вместо теоретично да ни обяснява своите идеи, ни потопи в атмосферата на текста и говореше човешки с всеки от нас.
Кои са качествата, които цениш най-много в режисьорите, с които работиш?
Да знае какво прави, да знае какво иска да постигне, да бъде отворен към предложения, да дава свобода на актьорите, но не такава, че да му се качват на главата, ами да може да отсява това, което е необходимо за неговия спектакъл и работата помежду ни да върви леко и приятно.
Позволяваше ли Иван Пантелеев предложения?
Да, даже настояваше да се пробваме, за да се чувстваме максимално добре в текста. Искаше му се да се превърнем в сякаш съавтори на това, което се случва на сцената с неговия текст.
Спомняш ли си за някое конкретно такова актьорско предложение? (В отговора се издава част от сюжета на „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“)
Александра Василева имаше много забавни идеи и понякога предложенията ѝ съвпадаха с режисьорските. Например сцената с „котките“, която в началото беше неясна за нас, но после всички актьори я заобичахме и се хареса доста и на публиката – Александра Василева, която изпълнява една от ролите на котките, по текст трябваше да бърка супа в тенджера, но тя предложи, че иска да бъде в супата, намерихме леген… Всъщност тя искаше да „бъде“ супата, но това вече нямаше как да го изиграем…
В „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“ костюмите също привличат внимание. Актьорите участвахте ли в тяхното създаване, или работата си остана в „полето“ на костюмографа и режисьора?
Това, което се вижда на сцената, е идея на Иван Пантелеев и Елис Вели (бел. ред. – сценограф и костюмограф на представлението). Актьорите много се харесахме, когато ни показаха скиците. Първоначално не можех да се възприема с оранжевата перука, но впоследствие докато правихме опити да я променим, разбрахме, че това, което е било заложено в първоначалната рисунка, то ще е най-добре да остане в спектакъла.
Важен ли е за теб външния вид на сцената?
Да, важен е, но не участвам активно в избора как героя ми да изглежда на сцената. Когато човек, който си разбира от работата, както в случая е със сценографа, ти предложи нещо, в което дори ти не можеш да си се представиш, това е провокация и към теб самия. Може да ти помогне да израснеш като актьор, да бъдеш различен.
Преправяйки се през погледа на друг човек, който те облича и гримира, това наистина може да ти помогне да се развиеш.
Единственото, на което държа за костюмите, е да са ми е удобни.
Кое би предпочела – да играеш в пълна зала, но публиката да не хареса представлението, или салонът да е полупразен, но зрителите да харесат постановката?
Мисля, че второто. Актьорът има нужда да усети, че хората харесват това, което той прави на сцената. Така се зареждаме и чувстваме, че сме свършили работата си – когато тази хубава енергия, която даваме, се поема от зрителите в салона и ни се връща обратно. Дори и да са малко, няма значение, предпочитам да харесат представлението.
На фона на по-нестандартните ти роли в Народния театър, участваш и в по-комерсиални заглавия.
На мен много ми харесва, че това ми се случва в момента в професията, защото така имам удоволствието да се развивам като професионалист. На сцената на Народния театър участвам в експериментални постановки, които може би не са за всеки, но ме изграждат като артист. През последните години в Народния театър гостуват различни режисьори и не всичко е предначертано чрез разпределения – трупата ни често минава през кастинги и вече никой не получава едни и същи роли. Извън Народния театър, когато участвам в далеч по-комерсиално представление, публиката, която ходи на такъв тип спектакли, е по-експресивна в реакциите си и нейната радост е много зареждаща.
Връщайки се към постановката, имаш ли някакви притеснения за бъдещето на информатиката? Съвсем наскоро в Америка се появи актриса, създадена от изкуствен интелект, търсеща си агенция, която да я представлява.
Това е отвратително и опасно, чух за този проблем. Макар да сме далеч от Холивуд, все пак се засяга пряко актьорската професия – наистина ме плаши. Това е засегнато и в „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“ – новото е хубаво, но ние имаме причина да се плашим от него, защото не знаем какво може да ни донесе. Това, за което ти ми каза, е изключително неприятно.
Кое прави човекът-актьор безценно съкровище?
Това, че има недостатъци и може да взима решения. Дори и да греши, тези грешки са човешки. Поради тази причина за мен и красотата не са съвършените пропорции и хората не бива чрез пластичните операции да се правят еднакви на външен вид, защото така губят чара си и своята уникалност.
Билети за „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“ може да купите тук.
Още текстове за театър може да прочетете тук.
Илюстрация: Роси Райкова
Вашият коментар